Днес Казанлък изпрати поредния страстен седесар от началото на 90-те – Кольо Николов. Изпратихме преди години Димо Димов – Морския, преди няколко месеца – също – Ненко Георгиев. Преди към две години – Емо Пенчев… Журналистът Йордан Йорданов…

Бяха млади момчета, които даваха от личното си време и сили мило и драго за Демокрацията. Отдавна погребахме и Христо Генчев от БСДП, преди повече от 10 години – якият подкрепаджия, майсторът на синдикализма Антон Табанджов…Загубихме достолепната осанка на поручик Памуков и арх.  Кръстьо Попов…Да не говорим за загубата на Даниил Азманов, двойна загуба.Защото, какъв можеше да бъде Казанлък, ако той беше спечелил кметските избори в Града на розите през 1999-а?…

Дойдоха заедно. Отиват си съвсем сами.

Хора с обществен принос. Без струпване на признателни граждани край техните мощи. Без да са записани в Почетната книга на града, без да станали Почетни граждани. Без дори една съболезнователна телеграма от местната власт, която да отчита техния принос. Не го отчита обществото. По три причини – не му пука, не ги познава, неглижира ги нарочно, сякаш всичко започва от днес.

…Защото всичко започва от днес…

Момчетата и момичетата пееха други песни: „Утре започва от днес…“. Съвсем друг рефрен. Само на пръв поглед, същия. Толкова удавен възторг за 30 години. „Де-мок-ра-ция!“ скандират в един клип на Евгени Михайлов хиляди млади хора с рошави коси и дънки тип препрани избелели „шалвари“. Тая кройка днес се върна на мода. Но – скандиранията:“Де-мок-ра-ция!“ не се връщат. Обратно – нямат, сякаш шанс да се върнат по тези земи.

Хора като гореизброените, за които днес ми напомни смъртта на Кольо Николов, ставаха и лягаха с любовта към Демокрацията. Без лев в джоба, обикаляха села и паланки, вееха знамена в дългите колони от москвичи и жигули-та из Казанлък и цяла България, пишеха вестници без възнаграждения, правеха изборни щабове, обикаляха от човек на човек и повеждаха без страх хората по пътя на Свободата.

От властта, от голямата власт, не се изкуши никой от тях.  Доста викаха по тях. Обявяваха ги за луди.  Обаче и те, които ги хулеха, са забравени. Но това е друга тема. Много от старите седесари бяха общински съветници в Казанлък  – Емил Пенчев, дори няколко мандата. Беше председател на Комисията по култура, неин член четири мандата, мисля. Написа няколко книги за Казанлък. „Вместо роман“ запечата Времето на промените. Остави, както и Йордан Йорданов хиляди редове в местната и регионална преса. Основа седесарският вестник „Казанлък“, … разни други неща. Йордан преобърна официозния облик на вестник „Искра“, написа една почти безразсъдна книга против порочните маниери на БСП-властта в Казанлък…

Ненко Георгиев не спря да се вълнува от общественото. Просто, не спря. Макар и в редиците на други формации по-късно, той четеше, той анализираше, даваше предложения пред местната власт, опитваше да буди…Натрупа един вагон книги вкъщи, които никой не пожела като дарение за реализация на идеята му за демократичен център за дебати в Казанлък. Той си отиде съвсем наскоро, почти никой не разбра в карантината. Малко хора са били на погребението. Не съм чула някой от местната власт, да отчете тая видима обществена загуба.

Няма поклонения, няма венци, няма почит…, никакво уважение!

Някак свикнахме с това:“Всичко започва от днес“. Тия отишли си момчета на 90-те вярваха, че градят един друг живот, живот на ценности. Не живот на магистрали. Това днес, което живеем, няма нищо общо с онова „Утре“, за което те даваха сърцата и живота си, в крайна сметка. Което мечтаеха. Но не може да се отрече, че и малкото, което ни радва днес в България на ЕС, нямаше как да стане без техните идеали, действия и лични жертви.

Какво направиха хората на ОДС за България? – Вкараха България в ЕС

Любомир Иванов от „Екогласност“ пръв внася в Седмото Велико Народно събрание на 22-и декември 1990 г., предложението България да стане пълноправен член на ЕС. Което е прието.

По време на управлението на Жан Виденов през декември 1995 г. Народното събрание приема, а след това е и връчена молбата на България за членство в ЕС.  Повече от година Европа мълчи. Нещата се активизират силно едва след поемане на управлението от назначеното от  Петър Стоянов,  президентът, избран от СДС и десните сили, временно дясно  демократично правителство на Стефан Софиянски.

• Още на 3-и март, дни след поемането на изпълнителната власт, това правителство получава покана от Европейската комисия да актуализира въпросника по кандидатурата на България за ЕС.
• Две седмици след това евродепутатът Ханс Ван Ден Брук идва на официална визита тук, очертават се основните мерки по пътя ни към Европа. През юли същата година ЕС излиза със становище, че не сме достатъчно готови. Но:  
• Декември 1997 г. идва решение, работата по молбата ни за членство, да се ускори. Премиер на България вече е Иван Костов от ОДС.
• Три месеца след това неговото правителство приема Национална стратегия за присъединяването на България към ЕС.
• От 27-и април 1998-ма политиката на сините стартира мощен процес на пълен преглед на българското законодателство, за привеждането му към нормите на Евросъюза. До този момент по въпроса почти нищо не е направено.

През цялата 1999-а и 2000 години, правителството на ОДС драпа с бързи крачки по пътя на България към ЕС.  

Свършена е много работа, почти – цялата. Най-важното, сменена е посоката, кормилото на кораба е поело нов курс. Благодарение на  управлението на ОДС, лично на Костов и не на последно място – заради свършената работа от широко подкрепящият го син електорат.

• Създава се и работи Съвет по европейска интеграция.
• На 10-и декември  1999 г., Европейският съвет решава в Хелзинки да открие преговори за прием на България, заедно с Латвия, Литва, Румъния и Малта.

България с Иван Костов води бърз и мощен процес по преговорите с ЕС

Отварят се нови, затварят се стари глави, отхвърлят се една по една задачите, синхронизира се  законодателството,  работата на институциите.Обществените отношения в цялост преминават на други начала, далеч от всичко предишно, свързано с режима на тоталитаризма. Заради много от стъпките по тоя път, като решенията за АЕЦ „Козлудий“, Костов е критикуван остро и сега.  Заради жертвите в тежката смяна на курса, непопулистки решения, сините загубиха избори, позиции, признание, електорат. Но без тези стъпки, днес нямаше да черпим еврофондове и да режем ленти със самочувствието, че само ние  и само сега,  градим нова България.

На 1-и декември 1999 –а  ЕС вади България от негативния визов списък „Шенген“

За днешните млади, които пътуват по света и у нас и за техните родители, които ходят на море в Гърция и днес задръстиха Маказа, това, май е неизвестен  или напълно забравен факт. Незнание и забрава затлачиха спомените и истината за  целия преговорен процес по пътя към ЕС, плод на анализ и много работа от правителство и общество по времето на управлението на ОДС. Но пред фактите от 2000 – 2001 – ва година и боговете  следва да замълчат.

• Затворени 4 преговорни глави –“Малки и средни предприятия”, „Наука и изследвания“, „Образование и професионално обучение“ и „Обща външна политика и политика на сигурност“.
• Отворени   3 нови глави за преговори – „Защита на потребителите и тяхното здраве“, „Телекомуникации и информационни технологии“, „Статистика“.
• Открити 3 нови глави за преговори: „Свободно предоставяне на услуги“, „Политика на конкуренцията“, „Рибно стопанство“.
• Откриване  на  3 нови глави  и  затворена предварително глава „Дружествено право“.
•  Отворените глави са „Индустриална политика“, „Транспортна политика“, „Митнически съюз“.
• Малко преди Симеон Сакскобургготски да поеме управлението, са представени  3 преговорни позиции и отваря главите „Данъчна политика“, „Околна среда“, „Правосъдие и вътрешни работи“.
• Шест дни след като идва новото парвителство на Царя, подготвените от Костов 2 глави за преговори, се внасят в ЕС. Предварително е закрита глава „Свободно движение на капитали“. В ЕС вече е и глава  „Дружествено право“.  Още преди това предварително са затворени  „Култура и аудиовизия“, „Външни отношения“, „Статистика“ и ”Защита на потребителя“. Отворени са „Данъчна политика“, „Околна среда“, „Правосъдие и вътрешни работи“….

 Европа дойде – СДС/ОДС си замина  

Абсолютен парадокс. Но факт. СДС си отива неусетно почти. Точно като младостта в оная песен на Мишо Белчев:“ Младостта си отива и е ясно това/ не от белите жички по мойта глава, /не от ситната мрежа край мойте очи,/ младостта си отива – / туй по всичко личи…“.

По всичко личи, че никой не е станал пророк не само в собствената си страна, но и в собственото си време.  

Без тези хиляди, милиони страстни демократи, които отвоюваха, или поне, си мислеха, че отвоюват България от авторитаризма и да я поведат по пътя към Европа, днес никой нямаше да влезе в Гърция, колкото и да виси на Маказа. Даже Маказа нямаше да я има като понятие за граничен пункт.

Никой нямаше да може да обикаля по магистралите с джипа си и да се хвали, видите ли, колко много ни дала Европа, благодарение, на … Самия и Единствения Него!

Това, просто не отговаря на историческата истина. Историята има привилегията да говори с факти. България е член на ЕС, благодарение на други. А, който и да управлява България днес, който и да е той, ще черпи дивидентите на минали борби, на минали жертви, на минали животи, на едни други хора.

Не е ли време, просто да ги почетем поне с един дълбок поклон!?