Най-комичният ми спомен от Девети септември връща лентата към 1987-ма. Още преди края на втория семестър и студентската лятна задължителна бригада,  поименно бяхме предупредени: който не се яви в 8.30 на шадравана до сегашния Археологически музей на жълтите павета, да забрави заверка за първия семестър на новата учебна година.

Дълго се чудих. Но предвид яркия спомен от изключването на двама колеги още на първата студентска бригада,  с мотива, че протестирали за качеството на храната в столовата, все пак, не посмях да не отида.

Баща ми, Бог да го прости, ме изпрати на нощния влак в 2.30 часа от казанлъшката гара. През лятото ни гонеха от общежитията, нямаше къде да нощувам, та да бъда навреме на старта на голямата Деветосептемврийска празнична манифестация.

Вкъщи имахме гости от Полша. Зарязахме купона и с такси се озовахме на тъмната и празна нощна гара. Девети септември бе почивен ден, национален празник. Никой не пътуваше  на осми вечерта, купонът вече течеше повсеместно.

В купето бе малко страшно

В целия вагон бях почти сама. На разсъмване голям студ разтрепери летните ми дрешки, с които трябваше да изглеждам празнично, докато скандирам по план: “Винаги верни на Партията“ и махам щастливо на другаря Тодор Живков, който ни приветства от терасата на Мавзолея на Георги Димитров.

В купето единственото нещо , подобно на завивка, бе мръсното перде, което се ветрееше до тавана като призрак край мъждивата лампа, полепнала с многогодишна прашна плъст. Не се прежалих. Зъзнах до София, проклинайки Девети септември, който ме посрещна пуст на перона на Централна гара.

6 часа заранта е рано за манифестация  

С ключ от приятелски апартамент в джоба и трамваен билет в другия, побързах към „Дукатска“ да си взема душ. Все пак, три часа и половина в миризливото купе… На празнична манифестация отивам…!  

Към девет сутринта, площадът се напълни. Напет шеф от вузовския комитет на ДКМС мина с лист в ръка да отбележи, кой тук – кой, не. Заради тая отбелязка бях зарязала семейното парти с гостите от Полша, които леко недоумяваха, защо, аджеба трябва непременно да пътувам?  – само момиче с нощен влак. Заради една манифестация…? И аз недоумявах, но добре, че отидох.

Нищо не помня от минаването пред Мавзолея, помня как колеги и приятели побързаха да се изнесат още по трасето към градинката на „Кристал“, че  да идат да пият бира в „Будапеща“. Но аз – обратно към Централна гара. С обедния влак – към Казанлък…

33 години по-късно безсмислието продължава         

Продължават да ни отмятат по разни списъци. Продължава да е жизнено важно, да имаш заветното кръгче край номера на името си, което да казва, че си един от тия, дето викат: “Винаги верни на Партията!“. Публично и възможно най-тържествено. Дори „шествието“ за любимия ми 24-и май, стана задължително. Желателно е да отидете, каза директорът на културния институт, в който работех преди година. Отидох с отвращение. Защото това не е свободно шествие на свободни хора. Това е чиста проба манифестация. Пред кого и за какво, не знам. Знам само, че който не отиде, го отбелязват. Него и директора му. За да няма проблеми шефът, отидох. Но в сърцето не беше празник, а унижение, поради принуда.

„Винаги верни на Партията!“    

За пръв път узнах, колко е важно за бъдещето ти, да се научиш да скандираш това, по време на великата и свещена среща на първокурсници за студентския ни празник през 1984-а. Срещата се очакваше да бъде, разбира се, с другаря Тодор Живков. Но вместо него, дойде протежето му, другарят Милко Балев. Бяхме разочаровани. Всуе, един час преди това комсомолско-партийни десетници ни учиха да скандираме: “Винаги верни на Партията!“.

20-годишни момичета и момчета, с тръпка влязохме в голямата зала на Партийния дом след щателна проверка. Да, същата култова зала, която вече я няма. Тия дни за една нощ, тя се яви пред очите ни като окъпана Златка златното момиче, в новата премяна на днешната власт. Червеното е сменено със синьо, проевропейски. Ръчно летият гипсов таван – с прозорци на стъклена оранжерия, ала – Европарламента в Страсбург.

Съществена  промяна! – Партийният дом вече е Народно събрание. Но там продължава да кънти : “Винаги верни на Партията!“. Добре заучено и полезно скандиране от гледна точка на израстването в обществото и на днешна България.  

Трябва само да усвоиш речитатива по срички и възторжената интонация: “Винаги верни на Партията! Винаги верни на Партията!“…

Когато на 7-и декември 1984 –а, пред нас се явиха комсомолско-партийните десетници, застанали като разпоредители в края на всеки десети ред, нещо не разбрахме какво става. Докато не извадиха лозунгите от джоба си и наредиха: “Скандирайте!“. Залата бе празна. Присъствахме на неочаквана репетиция за предстоящата ни среща с Милко Балев, член е на Политбюро и секретар на ЦК на БКП, заслужил деятел на културата. Обясниха ни, че когато той влезе, трябва да викаме възторжено по даден от десетниците знак от края на реда. После, по време на цялата среща, трябваше да следим зорко, кога ще ни дадат нов знак. Да викаме пак.

Милко Балев дойде. И ние скандирахме.

Споглеждахме се по време на цялата среща, докато той говори от трибуната.  Говори пълни глупости. През три минути повтаряше: “Както каза др. Тодор Живков при откриването на Пловдивския панаир…“…И, „…Както каза др. Тодор Живков на откриването на Пловдивския панаир…“. Беше така смешно, жалко и нелепо, че докато завършим, случката бе най-често спряганата като виц тема при всичките ни студентски обилно полети купони след тежък изпит. Изпитите тогава, най-често, бяха тежки, не като сега. Макар поне 15 % от материала да бяха речите на Първия партиен и държавен ръководител по тезисите на 13-ия конгрес на Партията, Юлският пленум и не знам, кой си още пленум на ЦК на БКП. В тия тезиси с едър курсив между отделните абзаци в скоби пишеше: “Бурни продължителни аплодисменти в залата“.

Бурни, продължителни аплодисменти…!   

Възторг и пълно одобрение на казаното от Вожда, демек. Смешни и жалки единодушни, овчедушни, бих казала, аплаузи – цената на кариерното израстване в България преди 1989-а.

За съжаление, днес – също. Гъмжи от скорошни примери, кулминирали в мълчанието  и пълното  одобрение на  събраните партийни членове в градинския форум на ПП ГЕРБ на пека в София Тех парк преди месец и бурните продължителни аплодисменти на срещата на прокурорската колегия с главния прокурор в Бояна преди седмици; Аплодисменти след безумни речи и предварително репетирани „изказвания“ в стил: “Както каза др. Тодор Живков на Пловдивския панаир…“.

Някои, явно години са репетирали, други – отскоро, но очевидно, бързо схващат лекият и лесен път към „успешното“ кметуване, депутатстване, „директорстване“ и прочие кариерни развития за сметка на горкия данъкоплатец:

“Винаги верни на Партията!“

Партията на Живков поне търсеше отличниците в „учението и труда“… Сега се търсят слабаците, завършили задочно, я ЮЗУ-тУ, я някой друг икономически или правен факултет с гастролиращи софийски преподаватели, готови заради единия хонорар, да си затворят очите пред незнанието на своите закъснели в годините „студенти“. Без капка съвест и без помисъл, че тия оставаци, утре ще управляват и самите тях.

И те, управляват. Както могат. А, могат много по-малко от отличниците преди 1989-а. Умният и образован човек, просто е умен и образован. А не, просто работлив и дисциплиниран. Това  се подразбира. Но не е достатъчно. Не е достатъчно и да скандираш по манифестации и партийни зали пред погледа на някой невеж партиен функционер като Милко Балев. Него, освен с хвалбите  за другаря Живков, с нищо друго не го запомнихме. Очевидно, идеята на срещата не е била да научим нещо друго. Освен да знаем, как и в клин, и в ръкав, следва да бълваме:

„Както каза нашият пръв партиен и държавен ръководител…“…

И викаме до небето, че каквото и да става, ние ще бъдем винаги верни на партията. С главно „П“. Да викаме и в залите, и пред трибуните, да повтаряме в несвяст. Днес, утре, вдругиден и след 30 години, дори. Някои добре са се научили. Толкова добре, че дори върнаха символично властта там, откъдето през 1989-а, уж я изритахме: В Партийния дом. Не знам как е днес акустиката там. Но е ясно, че с : “Винаги верни на Партията!“, в този Дом, се продължава.

Слава, Богу, на жълтите павета, обаче, този лозУнг, вече е демоде. И вместо празнични задължителни манифестации, днес там има свободни протести с викове: “Оставка!“.   

Не съм сигурна само, дали все още има нощен влак на таз далечна от свободата гара,  Казанлък. От 1987-а не съм пътувала по това тъмно време. Сякаш вчера бяхме на 22…

Животът мина покрай нас с „Винаги верни на Партията!“.

Иде ми, да се метна в мъждивото купе към Централна гара и жълтите павета, не за да загради някой името ми в заветния списък.

А, просто, без никакви десетници и репетиции, свободно да изкрещя: “Оставка!“.   

Диана Рамналиева

Снимка: Недялко Кръстев из Календар за 1978 г. споделено от Д. Йорданова в групата „Изгубени в миналото“ – фейсбук.