24-и май. Ден на българската писменост, просвета и култура, както май гласи новото му име, за което текоха грандиозни спорове дори в парламента. Ако питате мен, името няма значение. От първолаци знаем, че това си е чисто и просто Нашият Ден на Буквите!  

Букви на моста, жива верига от книги, националният флаг в градско шествие в ръцете на културните дейци, духов оркестър, балони в небето, гълъби към облаците, учители пред паметника на Кирил и Методий…

Казанлък? – уви, не!

От сутринта телевизията подгрява празничното настроение за Денят на буквите ни с репортажи от цяла България.  Любопитни репортажи, въпреки пандемията. А, може би, точно поради нея. Националната креативност за необичайни събития на открито във втората година на Бедствието „Ковид 19“, май е във възход. Варна пуска гълъби  в небето, Бургас краси моста на кея с българското А-Б…, Русе е разпънал огромен трибагреник в улично шествие, Кюстендил прави жива верига от хора с книги в ръце към новата сграда на Библиотека си, Пловдив събира учителите си пред паметника на Светите братя и после заливат с радост  града. И се открива паметник.  София чете българските поети и писатели с гласовете и образите на най-добрите български автори и актьори. Даже в Енина деца и учители тръгват с портрета на Първоапостолите на българското слово, окичени в ръчно плетен венец.

В Казанлък? – потърсих надлежно инфо

Като нормален човек, разбира се – в интернет. По страниците на местните сайтове с претенции за „медии“, виси в челото на страниците им поздравлението на кмета на Общината. Виси вече към трети ден.  Това е най-важното за местните „медии“ – да турнат поздравлението на кмета, я за Трети март, я за Денят на Съединението, я за Денят на Независимостта, за Рождество, за Възкресение, за Денят на будителите и най-паче, за Празника на розата. Толкоз. Поздравленията от кмета в Казанлък от край време са много важно нещо. Те се чакаха по редакциите с трепет, още, когато имаше само вестници. Чакаха се, най-вече, защото се плащат. Поне тогава се плащаха. Сигурно и сега. А…, всяка редакция има нужда от пари. И с това, сякаш празникът не само почва, но и свършва. Днес, май е така. Актуални новини от празника към обяд не видях.

В подопечната на  Община Казанлък, медия, вестник „Искра“, има даже бонус – поздравление от Председателя на Общинския съвет. Вероятно, не знам със сигурност, това е още една фактура за задължителната публикация, която също виси на „челото“ на общинския вестник, пардон, на неговото електронно издание.

Кметът Галина Стоянова ни/ми е пожелала духът на 24-и май да достигне до всеки дом. Мерси, Духът на Денят на буквите е у дома още от раждането ми в семейство на учителка и с прадядо, възрожденски учител. Нямам нужда който и да било кмет да ми го пожелава, че да го поканя тогаз тоя светъл дух в къщата си. Духът на празника е в натрупаните книги по лавиците, които вече отдавна не ги събират и в хилядите изречения с вероятно, милиони букви, които съм изписала вече над  20 години време. Също и в снимките ми с любими ученици, на които съм преподавала, в есетата им, които още си пазя… В картините по стените. И най-вече, тоя дух е в сърцето ми. Където място за никоя власт няма. Така е със свободните хора. А такива са Хората на духа.

Човеците на духа в Казанлък страдат

Това тайна ли е за вас? Ще кажете, че кой не страда? И – какво е творчеството без страдание? – нали това е живият му извор? На творчеството. Така е. Личното страдание е лична работа на всеки от нас. Обаче страданието на цяла една обществена сфера, каквато е Културата, вече е обществен въпрос. Макар повечето да не го забелязват.  

Страданията на тая сфера са добре познати на обичайните заподозрени с трудови договори по местните културни институти. Както и в тесния кръг на техните семейства и приятели. Също и сред т.нар. “свободни творци“.  

Обществото, нито знае, нито се вълнува. Интересно ми е, след изчитането на националните новини днес за балони-букви-гълъби-фанфари и прочие, ще се запита ли нашият нашенец, защо, така, аджеба…? Убедена съм, не. Но аз се питам. Нещо повече, знам отговора.

Диалогът в и със културата е тотално разсипан

В Община Казанлък Отдел „Култура“ дори няма началник, който да се заеме. При последния конкурс наскоро, такъв не бе излъчен. „Заби“ за трети път и конкурсът за директор на Художествената галерия. Рядко вече виждаме културни събития, „озарени“ от високо общинско присъствие. Такова, например нямаше за премиерата на Фото-албума „Моят Казанлък“, преди седмица. Забележителен албум, издаден изцяло по лична организационна и финансова инициатива. Такива неща…Редица знайни и незнайни местни културтрегери, просто не си говорят с представителите на общинската власт. И си обръщат гръб, камо ли случайно се засекат на някое „мероприятие“. Диалог няма.     

И никакви поздравления по сайтовете, нито онези, тип „копи – пейст“, които получиха в петък директорите на културните общински институти, няма да помогнат за възстановяване на този диалог. В тези поздравления се говорят разни хубави неща. Като за празник. Казва се: “Поклон пред всички вас!“… За делник, обаче се случват други, не толкова хубави неща. За които днес не е добре да говорим. Днес е време за възторзи. Както е рекъл кметът в адресите си до културните институти:“24-и май е възторжен и паметен ден!“.

Питам се, с какво паметно днешните деца в Казанлък ще запомнят този ден през 2021 година? Прочетох „Искра“ –  в програмата за 24-и май, по инерция вмъкната в Програмата за Празника на розата, е записан само един концерт довечера от 20.30 часа на площада. Изобщо не броя мероприятието преди това: “Ново начало“ – Празник на абитуриентите. Това не е културно събитие.

И – цял ден, нищо???

Питам се, с какво ще запомнят точно днешния Ден на българската писменост, просвета и култура, десетките  поети, писатели, музиканти, художници, учители, хеле – журналисти на Казанлък…? Освен с личните си срещи на кафе. Не е малко. Но навремето се случваха и други неща.

Традицията на 24-и май да се дава кметски коктейл за изявени образователни и културни дейци се прекъсна преди  10 години. Прероди се в раздаване на грамоти на килограм в залата на музея с чаша шампанско в ръка. И това бе нещо. Вече го няма.

Традицията да се дава на отличени в годината автори наградата „Казанлък“, над 20 години липсва. Чудно, как я поддържат Бургас, Пловдив, Русе, Варна, Стара Загора и прочие…?

Ние по-недостойни автори ли имаме?…

Не. Просто, в родния град няма кой да ги забележи, нито да си даде труда да организира добро събитие, да ги отличи, да им признае, че те са нещо различно от всичко останало, да направи делникът им празник. А, може би умишлено тези хора се неглижират? Сигурно много съграждани мислят, че няма нужда от специално внимание за творците на Казанлък. Напротив, има. Нуждата е в признанието, защото Човеците на духа за едното си име и единия си дух живеят. И защото децата трябва добре да знаят, кой е техният светъл пример. Само в последната година имаме поне три значими книги, издадени от казанлъчани за Казанлък. Успешни проекти с национално признание. Техните автори си имат имена. Нима не заслужават Наградата „Казанлък“?…

Ще кажете, никой не е станал  пророк в родния си град. Така е. Защото повечето от тези имените казанлъчани, които продължават да работят и творят тук, са отлично познати в други български градове. Представят книгите си там, правят изложби, концерти, турнета…И ще ги правят. Защото воистина,  Духът е в техния дом. Домът на сърцето и ума. Което е без всякаква връзка с каквито и да е благопожелания на властта. И което тя и да иска, няма как да промени.       

На Човеците на Духа в Казанлък, Честит празник!

P.S.: Преди точно една година на този ден възстанових спомена за сайта „5 минути“ – Казанлък с този нов негов дом. Понякога е горчиво да се връщаш в този дом в точно този град, в точно тази България. Затова той не рои „новини“ всеки ден. А само, когато Словото идва тук само. Когато има нещо, което не може да не се напише. Като горния текст. Защото Словото е Свобода. А Свободата на Словото, най-висшето нейно проявление.

Тепърва у нас ще проумяваме нейната сила. Първо се наложи да проумеем последиците от нейната очевадна напоследък, липса. Но всичко на тоя свят рано или късно идва на мястото си. Както е казала кметът на Казанлък Галина Стоянова в поздравлението си към работещите в общинските културни институти: “Поклон пред всички вас съвременни просветители – творци, хора на свободното слово!“…

Тоест, хората на свободното слово заслужават поклон. Тук и сега.

Искам да ѝ повярвам.

Диана Рамналиева