170 – 200 метра и трийсетина адреси,  са паметта за Патриарха на българската литература в Казанлък: късата улица в сърцето на града с три преки, на името на Иван Вазов.  

За бъде някой в ума и сърцето, не е нужно да има каменен монумент, пред който в паметни дни като днешния, да се покланяме. За него мислим всеки ден. Дори да не мислим, дори да искаме да забравим, за него ни спомнят едно след друго ред неща.  

Хиляди казанлъчани минават всеки ден по улица „Иван Вазов“

Минавам често и аз. За мен е специална. Тя пази онези отиващи си с времето остатъци от надеждите и поривите на един народ, възродил националните си идеали и вложил целия си ум и сърце за да ги види сбъднати с европейски размах и почерк, но тук, у нас. В България. В Казанлък. Улица „Вазов“ с пресечката „Петко Стайнов“: Кварталът на Богатите, на успешните казанлъчани. Които въртели бизнес, трупали капитали, но трупали и знания и създавали европейска културна среда. Орозови, Стайнови, по-нагоре – Христови…

Решавам на рождения ден на Иван Вазов, днес, да измина в негова памет 170-те години от рождението му в 170-метра на улицата с неговото име в Казанлък. Търся начините, по които пазим паметта, в номера и адреси, в отворените домове, зад заключените железни решетки на буржоазните къщи и обществени здания, строени точно преди век тук. Повечето от тях, липсват.      

Очукани тротоари те карат да ходиш направо по асфалта

Ходя. Тръгвам откъм Общината. И си мисля. Направо се ядосвам: В ляво очукани плочки, слегнали бордюри, разхвърляни контейнери за отпадъци, треви по плочките. В дясно – тук циментирани два метра, после тенекия над някакъв канал, после стълбички с теракотни плочки, после надпис на стената: Частен имот – не паркирай!“.

От ляво – спрени коли, отдясно – задният вход на някогашните хали, прекрасна сграда, загубила облика си в десетки разпарчетосани клетки, превърнати в офиси и магазини. Търговски, пазарен закон, казват. Не, простащина, отговорям си наум. Защото и Орозови, и Христови, и Стайнови са били не просто търговци, а големи търговци, но онова, което са оставили е европейско и културно и по същество, и по маниер, и по вид, и като поколенческо наследство. Те грозила из родния си град не са оставили. Те го градили като Виена, Париж, просто пренасяли техния дух в Казанлък.

От него почти нищо не е останало

И няма по-силна метафора на унищожението от следващите метри в ляво, които минавам по „Иван Вазов“. Нещо се строи, нещо тропа. Нещо огромно, нещо сиво – черно, натрапчиво и крещящо  различно от стария дух на улицата, който се разлива в топлите цветове на жълтото, оранжа и мекото кафяво, това нещо надвисва над домашния уют на атмосферата на „Иван Вазов“ и буквално затиска погледа и душата с високите си етажи и тромавия си силует, в рязък контраст със Старата къща на Шипкови.

И празната дупка на паркинга, където до преди 9 години минавах, за да се порадвам на аристократизма на рушащата се Орозова къща. Вече го няма. Той остава вечен не само казанлъшки, но и национален пример на безхаберие към родното културно наследство, допуснало от паметник на културата, едно място в сърцето на града, да се превърне в паркинг.Място, за което тогавашният зам.министър на културата и сега, зам.кмет на София, д-р Тодор Чобанов, казваше:“

Това е една от най-хубавите къщи в Казанлък, важна, представителна сграда, която е символ на изключително могъщия градски бит на хората в Казанлък по това време.“

Времето на Орозови – времето на Вазов…

Не случайно тази улица, някой някога е кръстил на Вазов. То не е заради файтона, с който майка му Съба Вазова, щяла да мине оттук, покрай къщите на видните казанлъшки фамилии, да търси зад дуварите им жена на даровития си, но достатъчно непослушен, син – Иван. Нещо станало с файтона и мисията се провалила. Ако не беше, сигурно щяхме в Града на розите да имаме цял квартал „Иван Вазов“, а не улица с трийсетина адреса, мисля си. Както това става с Капитан Петко Войвода, чиято жена Радка, е от Казанлък.

По-надолу след ъгъла в пряката „Петко Стайнов“ достолепно и красиво стои Дом „Петко Стайнов“, възстановен и дарен от сина арх. Стефан Стайнов, чудесен частен музей, вече част от Исторически музей „Искра“, миниатюрен, великолепен дом с експозиция за основателя на българското дружество на компонистите, акад. Петко Стайнов.

Под бетонирания паркинг, който все пак, собствениците някак са вписали в средата с цвета на тухлената ограда, стои все по-жалко с постепенната разруха на красотата си Старата Шипкова къща.

Под олющената мазилка личи уникално строителство, тънки дървени летви на кръст, крепят ъглите. Еркери, орнаментика, която вече дори няма кой да възстанови, все по-малко са майсторите за реставрацията на подобни къщи, особено – частни. Искат се и средства…Опасявам се, че ще я последва съдбата на Орозовия дом…   

На №6/16 е чудната къща на Стоянстайнови със стенописите на Иван Милев

Запазена, слава на Бога! Но с неясна съдба, защото се продава…И до момента, четири месеца след Петицията за превръщането и в Музей на Иван Милев, все още конкретен отговор от Министерство на културата и Община Казанлък, относно бъдещето и, няма. От Общината има становище за ценността на къщата, но и предупреждение, че решението за нея следва да се вземе „внимателно“. Тия дни къщата е проверена от инспектори на културното министерство, които следва да се произнесат, дали по нея е имало нерегламентирани ремонти, за което са били сигнализирани. Въпросът се точи, съдбата на Къщата с кулата, остава неясна. Проектът е от началото на миналия век, времето на Вазов…

Над дувара са надвиснали люлякови клони, цветове като петунии, розови храсти.През решетката на заключената врата зеленеят вековни коренища момини сълзи, бръшлян  и здравец, а кулата на къщата все така красиво влиза в синьото на небето както мислите по нея бодат времето назад към пластовете на местното безхаберие относно културните ценности, които Казанлък притежава.

№ 19 – страхотна буржоазна къща от 1928 година

Къщата е голяма, елегантни ковани решетки на балкончетата, достолепие. Частен дом, за който няма явни следи, че някой полага достатъчно грижи.

До нея две-три по-нови къщи, стегнати, приятни. Пресичам пряката и поглеждам надолу и нагоре: в перспектива се вижда Катедралният храм на Казанлък, а на юг – старият храм, където е отсядал Левски, забутан между сивите кооперации от края на 70-те години. Те вървят по реда от юг, от север има къщи. Тротоарите са все така тревясали, бордюрите – слегнати край новия асфалт.

Да, „Иван Вазов“ се асфалтира, първият етап почна още в 2012 г.  Обаче след пресечката с „Христо Ботев“ до Детската млечна кухня, попадам случайно на двамина съседи, които коментират проблемите в тоя участък на улицата: “Няма къде да паркираме, при дъждове се наводнява, водата не се отича добре, а последният участък с десетина имота край Млечната кухня, по думите на хората, изобщо не е асфалтиран, въпреки тяхното настояване..“.

Самата Млечна кухня изглежда много добре, ремонтирана е наскоро. Но живеещите тук се вълнуват от друго. Надавам ухо…Неприлично, но хората споделят с охота. Единият от тях е професионален строителен техник-пенсионер. Възмущава се…Възмущава се и младата майка – набирането на много вода при дъжд,  тук е проблем, „тротоарът“ пред техния имот, си направили сами. Както могат – бетонирали го. Да минават по тия тротоари майки с детски колички, е мисия рядко възможна.

Тротоарите по „Иван Вазов“ са кошмарни

Положението е най-зле в първия участък, откъм „Розова Долина“. Треви, цели високи бурени, разместени плочки, окъртен, цимент, теракотени плочки, почупени, немити, направо – мръсни от пясък и прах. Като си помисля,   че от тук минават хиляди туристи от съседния хотел към центъра, ме е срам не само заради Вазов.

За Вазов, чужденците от казанлъшките луксозни хотели, едва ли знаят, неговият принос към литературата, е по-скоро национален, отколкото световен. Но точно затова, повече ме е срам. Защото съм отрасла с онова: “Аз съм българче, обичам…“,  за което в 170-те метра по улица „Иван Вазов“ в Казанлък,  в деня на 170-годишнината от неговото рождение, намирам толкова малко поводи, за да довърша: “Българин да се наричам, първа радост е за мене!“ …

Диана Рамналиева