„Традицията продължава“ – Яхната отваря врати. Под това мото е обявено събитие, с което утре, 6-и юни, ще се отворят отново вратите на обект „Яхната“ към Исторически музей „Искра“ в Казанлък. Предвижда се лекция за яхнаджийството в Казанлък, която ще бъде достъпна онлайн.Предполага се, мястото, където сега до входа на Тюлбето се намира  Яхната е било мястото на работилницата за шарлан на Иван Йонков от Енина. Със сигурност, обаче, сега експонираното там оборудване, е донесено от другаде, от Шипка. Старата яхна до Тюлбето е взета и изцяло пренесена в експозицията при създаването на Етнографския музей „Етъра“. Истината, обаче сочи Енина като „гнездото на най-доброкачествения и евтин шарлан“, документирано от Петко Китипов – „Миналото на Енина“, Стефка Дончева – том 4 на „Казанлък в миналото и днес“ и Димитър Илков в „Принос към историята на Стара Загора.       

Всъщност, яхнаджийството в Казанлъшко възниква и се развива мощно в близкото до Казанлък, възрожденско село Енина. Оказва се, Енина и  в това отношение е първа в Казанлъшкия край, събуден точно от нейните умни, трудолюбиви и предприемчиви хора, с интерес към всичко и с принос към родната книжнина и образование.

Ореховите градини край Казанлък смайвали европейските пътешественици

Още преди Освобождението, идващите в Долината под Шипка пътешественици са смаяни – всички от едно нещо! И това не били розовите градини, те цъфтят само през май-юни. Огромните корони на могъщите орехови дървета са нещото, което специално отбелязват в пътеписите си за Казанлък и Хелмут Молтке през 1837 г., и Константин Иречек, вече, след 1878-ма.

Такива гори, такива кории, те не били виждали никога и никъде. Те скривали дори гледката на високите минарета на джамиите към Казанлък и околните села. Молтке ги сравнява с разкошни дворци, където пеят славеи…Според етнолога от местния музей, Стефка Дончева, отличен изследовател на този край, орехите далеч не били само красива гледка. А и поминък.

Шарланът – запазена марка на чудните хора на Енина

Открай време в Енина се правело масло от орехи. Шарланът, шарлаганът, както му викали тук, се употребявал масово, зехтинът бил скъп, „само за лекарство“. Всички стопанки готвели с шарлан. Много от техните мъже го произвеждали.Маслото от орехи се ползвало и за гориво в светилниците. Кюспето от орехи – за храна на добитъка – увеличавало млякото на овце, кози и крави.  Много време шарланът се добивал ръчно. С  доста труд и майсторлък. Енинци това не ги плашело. Те са пословични и с двете. Яхните работели наесен и зимата. След прибирането на реколтата от орехи. При енинци идвали граждани от Казанлък и селяни от околностите, носели торбите с плод, най-често, почистен от черупките. Рядко енинските фамилии се хващали да чупят и чистят орехи. Искали ги готови за ваденето на шарлана.С тежката работа по варенето и пресоването на кашата от орехи, се заемали мъжете. Най-често – по трима – „сайбията“ /собственик/ и двама наемници. Или – със синовете си. Жените и децата носели дърва, торби, съдовете за готовото масло, изобщо – по-леката работа. Енинци си пазели жените. Яхнаджиите работели често „на ишлеме“ – с хорските орехи. Предавали им после чистия шарлан, но си оставяли за себе си определено количество, като цена за свършената работа – „хак“.

От там иде, явно, местният израз „Хак ти е!“

Демек, ще си платиш. Имало и такива яхнаджии, които купували суровината и после направо продавали маслото. Продавали до Стара Загора на юг, Габрово, Трявна, Троян, Ловеч и Търново, пише Ганчева в четвърти том на сборника „Казанлък в миналото и днес“. Изобщо, сериозна търговия въртели тия способни хора.  Според пътешественика Хенрих Барт, тоя бизнес в Казанлъшко през 1862 г. възлизал на 3 милиона гроша. Току-тъй не могло да се доредиш да ти извадят маслото от орехите. Струпвали се опашки.

 Яхнаджийство? – равно на Маслодобиване.

В началото енинци вадели маслото всеки у дома си, при съвсем битови условия. После търсенето пораснало, вдигнали големи занаятчийски работилници, повече край реката, където от Боазът надолу пеели девет – десет воденици, на които в Енина казват „одинци“;  пет тепавици, а после – и яхни. Заможни хора. Не случайно техните наследници днес разказват, как след Девети септември дошли от София, видели чудото край Старата река и решили да го направят действащ музей. Но не в Енина. А на Етъра…Дигнали цели занаятчийници за там, носят се легенди от уста на уста още тука.   

Думата „яхна“  е турска, все пак, българите нямали собствена държава по това време, животът им в Османската империя довел необичаен език –  пъстра смесица от звучни български и турски думи. Турска е и думата за зехтина – „зейтин“.  

Яхната не е просто съоръжение

Тя си има фурни за печене на орехите, два мелнични камъка за смилане на орехите   до подобие на брашно,  огнища с вградени казани за варене, дървени преси. Най- първо, преди да се преместят на реката, заради впрягане силата на водата, енинци ползвали коне като жива сила за мелничните камъни. Това били т.нар.“конски яхни“. По цял ден конете се въртели в кръг с капаци на очите, да не им се завие свят и нарочна керемидена или дървена настилка под краката, да не им се набият подковите.

Помещенията по различните махали били 4-5 метра широки и десетина метра дълги, градени направо на земята или вдигнати на две-три стъпала. С мелнични камъни за смилане на ореха до каша до които  които камъни ядките отивали пред специална фуния над тях, за да се дозира количеството.  Имало пещ, огнище с вграден казан за варенето на кашата – тахан  и комин. В казана слагали 75 кг доза – ядки, 2 кг сол и 2-3 литра вече готов шарлан – „за мая“. Варяло се на постоянен огън при непрекъснато бъркане с часове, да не загори. После пресовали в ръчна дървена преса, от която на тънка струйка излизало готовото орехово масло, преди да го преместят за утайване в дълбоки глинени съдове, вкопани в земята за по 2-3 или 3-4 дни. Утаеният чист  шарлан яхнаджиите прехръляли в медни гюмове, тенекии и кутии, които  събирали готовата продукция за поръчителите или тръгвали със стоката към пазарите. Една доза високомаслени ядки давали по 60 литра шарлаган.     

Процесът е описан подробно от краеведа Петко Китипов от Енина

„Миналото на Енина“, книга, издадена преди повече от половин век, и днес се оказва, увлекателно четиво. Дори, повече от преди. Просто, вече няма живи свидетели на описания в нея живот. Той показва, че енинските шарланджии не спират до занаятчийското производство. Те го превръщат в индустриално, на капиталистически начала. Десетки яхнаджии от Енина полагат началото на българското производство на олио в Стара Загора, Пловдив, Пазарджик, София. Но много преди това енинските шарланджии изнесли производство в собствени работилници в близките Крън, Шипка, Мъглиж, Стара Загора, Казанлък. Още бащата на най-видния местен народен будител, Онуфрий Хилендарски от Енина, имал яхна през 1835 г., която преместил от родното село в Казанлък. За това, според Китипов,пише Неофит Бозвели. Енински шарланджии били Пюскюлевци, Демирчевци, Абрашевци, Раевци, Теньо Михайлов и Тодор Марков.Първият, който пуснал яхната си на вода по Старата река, бил попКойчо Ватов. Двамата видни представители на чорбаджийските партии в Енина преди Освобождението, също би шарланджии, пише Китипов, цитиран и от Стефка Дончева – Енчо Поптонев и Христо Коев Бобчев.Стойко Зъбов, Коле Астаджов, Христо Дързев, Еньо Ватов, все – яхнаджии. Двама от тях отворили яхна в Сливен и Нова загора.     

Пръв машинизирал производството предприемчивият Тотьо Безлов от Шипка. През 1928 г. четирима енинци сложили електромотор, валцова мелница и хидравлична преса. Три години след това местят производството в Казанлък.

Енинци основали маслобойните в София, Пазарджик, Пловдив, Стара Загора

Истински последователи на своите дядовци и бащи, фамилиите от Енина на братя Червенкови отворили фабрика в Стара Загора, където после в съдружие със синовете на Михо Каличков, правят фабрика  на „Каличков – Червенков“ в Пловдив през 1928 г. През 1926 г. в Малашевци – София, маслобойна откриват Дянко Пюскюлев и Петко Каличков. В 1930 г. маслена фабрика в София, която после местят в Пазарджик,  правят енинците в съдружие – Бончо Балабанов, Никола Татарлиев, Жельо Балабанов и Александър Божилов. Яхните отмират като занаятчийници с предимно ръчен труд, поради навлизането на индустриалното производство, с което предприемачите на Енина също са в час.

Но идва Девети септември 1944-а и национализацията…Енинските яхни днес няма как да видите край Старата река. Идете до Етъра. Направо е чист късмет, че казанлъшкият музей е запазил Яхната под Тюлбето. Години наред през 90-те, там се събираше в малката кръчма  младата бохема от Художествената гимназия. После се затвори обекта. Преди десетина години обектът се отвори отново с медиен шум и големи надежди за превръщането му в средище на занаятите, едно артистично място. После пак се затвори. И сега, на 6-и юни, Яхната при музей „Искра“ отново ще посреща гости. Всички се надяват, да бъде задълго.      

Водеща снимка: Корията при с. Хасът. Пощенска картичка, пътувала 1902 г. Издател: Пенков, Фратев и Георгиев.Притежание на Петя Големанова.

По материали от „Казанлък в миналото и днес“, изд.ИМ „Искра“, т.4; „Миналото на Енина“ – Петко Китипов и със съдействието на ИМ „Искра“ и Петя Големанова – Казанлък – Франция, която любезно предостави архивния снимков материал.

Благодаря!