Наследник на "5 минути в Казанлък", стартирал на 1-и юни 2011-а година.
Наследник на "5 минути в Казанлък", стартирал на 1-и юни 2011-а година.
Имало едно време едни съученици, после колеги – текстилци. Събрал ги заедно Текстилният техникум в Сливен. Това време било онова време, което днес наричаме „времето на „комунизма“ в България. По-точно, 60-те години на 20-и век. Време на усилена, почти революционна индустриализация, предимно с капитали и технологии от СССР, под чиято опека попадаме след 9-и септември 1944 г. Обаче, развитие върху твърдата основа на българската лека промишленост, създадена от частната инициатива далеч преди одържавяването през 1947 г.
В Казанлък фабриката на Братя Стайнови също е национализирана
Целият труд на фамилията по създаването на модерна текстилна промишленост в Казанлък от 1848 г. през цялата първата половина на 20-и век, на практика е обезсмислен, ако вземем само тяхната гледна точка. Ако обективно погледнем – той намира своето продължение в новите ръце на „народната власт“. С името на социалистически кумир Димитър Благоев, фабриката на Стайнови продължава с „Пълен напред!“ Кръщават я вълнено-текстилен комбинат „Д. Благоев“. В Казанлък работят още Фабриката за технически текстил „Георги Кирков“ – в днешно време – „Севт III“, създадена през 1924 г., Фабриката „Роза“ – за копринен текстил, предприятието „Първи май“, фабрика „България“, днес – „България – К“. Секторът посреща „Социалистическата революция“ с показатели: заетост 33% от трудещите се в цялата индустрията на страната, които дават около 20% от общото промишлено производство. След „Девети“ секторът отново расте.
Трябват тъкачи, предачи, апретуристи…, монтьори, текстилци!
Трябват кадри. Много и подготвени кадри са нужни в епохата на социалистическата индустриализация. Производството постоянно расте, а предач и тъкач не се става за един ден. Хора от селата напират към градовете в големи количества. Но те са селяни по произход и умения, не работници със специалност. България почва изграждането на широка мрежа от професонални училища, които „вадят“ кадри, можещи веднага да влязат по цеховете като подготвени работници.
Казанлък е Град на текстила от 1848 година насам
В тия времена Казанлък е един от центровете на текстилната проишленост у нас, която дава 5.5 % от промишлената продукция към края на социалистическия период в България – 1990 г. В бранша, заедно с шивашкия подотрасъл, са заети над 180 хил. души.
1964 година:
Един Петко Желев от Енина тръгва да гради от нулата успехът на едно училище
Тръгва смело и не знае ни спирка, нито крачка назад. Назначен е за първи директор. Остава такъв цял живот – до новата учебна година 1995/1996. Първата копка на новата сграда е на 6-и юни 1966 г. Две години и половина по-късно – през декември 1968 г., обучението се мести в модерната нова база. От следващата учебна година, училището вдига статута си от ПТУ в СПТУ. Учениците от Казанлък започват да го наричат „Текстила“ – „Текстилното“. 20 години по-късно, през 1987 г. директорът Желев сбъдва мечтата си, в Казанлък да се разкрие паралелка текстилен техникум. Специалността е „Технология на тъкачеството и поддържане на тъкачна техника“. Първия випуск завършва на ръба на Новото време на Прехода.
Началото:
Другарят Желев събира съученици и приятели от Техникума по текстил в Сливен. Качват се на колата с друг текстилец от Енина, Слави Пискюлев и отиват в Града на войводите. Тръгват от човек на човек, молят, „кандърдисват“ – трябват учители за новото СПТУ. Било лятото на 1968-а.
Намират ги – дузина ентусиазирани комсомолци, млади мъже и жени. Идват в Казанлък, създават семейства, градят училище.Един от тях – Димир Генчев, също от Енина, става заместник директор по производствената част.
За 20 години двамата с Желев и целият кръг ентусиасти край тях, успяват да направят име на това училище като едно от първенците в страната по качество на текстилните кадри – тъкачи, предачи, апретуристи, монтьори. Деца, които печелят национални производствени състезания, които произвеждат истинска качествена продукция.
Магазинът в двора на училището посреща тълпи от купувачи на добър и евтин плат и отлична прежда. Продукцията на учениците се продава, идват големи приходи. Учителите получават премии, учениците – също. Има толкова пари, че на Петко Желев му идва, направо налудната идея:
Училището почва да строи със собствени пари и личен труд голяма туристическа база навръх Балкана!
20.07.1982 г. – първата копка на Учебна спортно – туристическа база в местността „Бедек“, североизточно от връх Бузлуджа. По-късно Педагогическия съвет решава да и даде името „Младост“. Заради младите хора, разбира се.
Цялото десетилетие на 80-те и до към средата на 90-те години, СПТУ по текстил в Казанлък, после – Техникум по текстил – 1996 г. и Техникум по лека промишленост – 1997 г., минава под знака на една дума:
Хижата! Хижата!?
За „хижата“, тая лелеяна мечта, се дават хиляди часове учителски и ученически труд – летни и есенни бригади, практики, стажове, съботи и недели…, учителски „дежурства“. Кирки, лопати, ръчни колички, полагане на тръби, кабели, дори! – прокарване на път!
Пътят от Бузлуджа до Бедек е прокаран от хората на Текстилното училище
С личен труд, училищни пари и много желание. За „хижата“ отиват много средства от собствените приходи на училището и още повече личен безвъзмезден или платен символично ученически и учителски труд.
Желев намира пари за асфалтиране в началото на 90-те, преди това намира начин за прокарване на пътя, голяма радост е пускането на телефонен кабел – за което отново учители и ученици копаят километри трасе. Иде ред на водния резервоар. Изобщо – кипи труд отвсякъде! Още много преди това, Петко Желев и колегите му търсят и намират най-добрия проект за своята хижа, която си е направо голям хотел. Идеята е, да бъде Най-хубавата, а не просто – единствена в България подобна сграда, градена като бъдеща учебно-спортно-туристическа база с места за спане, хранене, спорт, обучение, всичко, което е нужно.
Хижа „Младост“ копира хижа „Щастливеца“ на Витоша
Петко Желев много се гордее с това. Неговите мерки, критерии за начина, по който следва да стават нещата, винаги са такива – най-доброто , най-качественото, най-красивото от всичко! Човекът, просто е от Енина.
Съборената вече хижа на Витоша, която Желев харесва за модел на училищната база.
По-късно в тоя дух продължава и наследничката му, инж.Рени Червенкова. Също с корени от възрожденското огнище на Казанлъшкия край.
Та, другарят Желев, без да му мигне окото тръгнал да строи хижа „Младост“ по проекта на огромната хижа „Щастливеца“, кацнала на Витоша над София…
Желев е мечтател!
Но не празен мечтател, а от онези, които сбъдват мечтите си. Заради тая си мечта, той отнася много ругатни от колеги, властници, че и от ученици… Защото „натискал“ и „натискал“, така че хижата непременно да стане факт. И тя станала. Напук на всичко и с цялата поредица от десетилетни проблеми, каквито има и днес, относно нейната скъпа поддръжка и сложна законосъобразна експлоатация. Огромна кухня, огромна столова с камина, два етажа стаи със санитарни възли, общи помещения за отдих…Оборудване за кухненския блок, легла, бойлери, постелъчно бельо…Маси, столове…
Времената тогава са други. Пари все някак се намират, а ентусиазмът компенсира често липсата на финансови средства. Идеята „хижата!“ обединява колектива – често на Бедек се качват учители и ученици. Чистят, подреждат, търкат с парцала, копаят, носят, местят. Но и празнуват и се веселят. Екскурзии, обмени на опит, пътешествия, рождени дни, тук твърде често и повод не е нужен, за да се съберат колеги на поредния общ празник заедно. Или да тръгнат към морето, към някоя пещера, манастир или планинска хижа по високото пеша. Стигат още преди Промените чак до Минск. През юни 1975 г. стартира 10-годишна съвместна дейност с Държавното професионално-техническо училище № 11 от град Минск, Беларус.Обменят опит. Но и заедно се радват на живота. В СПТУ по текстил има и други традиции:
Купонът в училището никога не спира
Другарят Желев се прави на строг и лош, но истината е, че в сърцето си е справедлив човек. И милозлив. Подкрепящ. Всекиму е дал шанс да учи и се развива. Никому не е попречил, да бъде вместо на работа, при семейството си, когато трябва.
Без излишна суетност, той търчи по коридорите на училището с престилката на преподавател по практика и костюмът и вратовръзката, далеч не са най-важните за него. Учители разказват, как веднъж в училището дошъл непознат софийски инспектор, срещнал Желев с престилката на входа и попитал:“Добър ден, къде Ви е директорът?“.
За Желев се разказват легенди години наред. Той има рядката дарба, да създава необичайни ситуации. Когато избира модел за новата столова на хижата, вика след часовете всички налични учители, събира ги и казва:“Днес имаме важна задача. Да сте готови, отиваме на едно място!“. Хората тръпнат, не им е много приятно изневиделица някой да ги ангажира след часовете. Тогава не е като сега – учителят да е на разположение по цял ден на заповедите на директора си. Каква е важната работа, никой не знае.
Петко Желев ги води на ресторант!
Сядайте тука, казва шефът, удобно ли ви е? Щото, ако ви е удобно, ще купим точно от тези столове за новите маси на хижата…След цял следобед хапване-пийване и обсъждане, решението е взето: Тия са столовете!
По това време – 1991- 1994 –а, в училището идват много млади учители.В нарастващата безработица към учителството се ориентират всякакви хора. Инженери, икономисти, дори – авиоинженер, истински световен шампион по парашутизъм, бъдещи бизнесдами и двама бъдещи журналисти, работят в „Текстилното“ по това време.
Дузината младоци не са на повече 30-33. Почват да създават проблем на статуквото. Учениците ги харесват, нещата може да излязат извън контрол. Желев решава да действа. Пак след часовете. Този път – не на ресторант, а в кабинета му. Край десетина чаши липов чай.
„Това училище има история, драги!“
Това казва директорът на новопостъпилите, които като всички млади хора, си мислят, че тепърва откриват Америка. Събрал съм ви тука, за ви кажа, къде сте попаднали и да ви разкажа историята на това училище, казва Петко Желев. И почва да нарежда: тука имаме отличен преподавател по български, имаме големи текстилци, имаме видни спортисти…Изобщо, основателят на Текстилното училище има усет за историята. Не само като читател, а като човек, който я пише с делата си. Има и историческа визия за бъдещето.
По това време, на СПТУ-тата се гледа с леко пренебрежение. Те не отглеждат бъдещи адвокати, лекари, учители, инженери…Те не са МГ, нито Първа и Втора гимназия. Обаче, Желев намира начин да привлече тук най-добрите ученички в града в 1983 г., когато новата тогава система на ЕСПУ, праща абитуриентите в професионалните училища в последната им година, за да получат занаят в УПК.
УПК-то на „Текстила“ е най-вървежното при отличничките сред казанлъшките гимназисти
През септември 1983 г. тук идва първият випуск УПК по специалност „Оператор в шевното производство“. И когато десетина години по-късно, текстилния сектор изпада в криза, а професията на предачите и тъкачите става демоде, не само, защото е доста трудна, но и няма работа за текстилци, тогава точно паралелките шевно производство дават шанс на училището да оцелее в следващите немалко години.
Но Петко Желев не спира до тук. Той търси нови перспективи. Той за нищо на света не може да си представи, че онова което е основал, заедно с хората, станали негови сподвижници и приятели, може да се остави на риска на времето и да загине. А такава опасност има. В тия години са закрити само в Казанлък две професионални училища – СПТУ по хидравлика и СПТУ „Арсенал“.
Училището сменя посоката от текстила към туризма
Пълна лудост. „Лудият“ е Петко Желев, подкрепен от заместника си Георги Даракчиев, който прави и невъзможното, училището да получи разрешение за обучение по новата специалност „Мениджмънт в хотелиерството“.
Само един „луд“ може да си науми, да прави от едно текстилно училище за предачи и тъкачи, училище за кадри в туризма. Почват обиколките по сродни училища в Априлци и Чепеларе. Търсят се програми, разработват се планове, чертае се бъдещето.
През 1994 г. се полага началото на обучението в „Мениджмънт в хотелиерството“.
Текстилът е в криза. Шивашките специалности спасяват училището от кризата на 90-те, напливът за тях е голям. Но „хижата!“ не е градена случайно – за екипа на училището, това е бъдеща база за учебна практика.
„Хижата“ спасява бъдещето на училището. Нищо, че от тогава до сега, по-често е финансова тежест за бюджетната издръжка на гимназията. Това е причината, преди няколко години, базата „Младост“ да се прехвърли на Община Казанлък. Създадена с много обич, труд и лични жертви, базата сега е без установени функции за местната общност и без очертани перспективи. Нещо като паметник на човека, който дръзва да я построи, без да дава нито крачка назад.По принцип:
Желев не отстъпва
Дава „Пълен напред!“ Преживял какво ли не. Още от началото, когато недоволстват собствениците на къщи, отчуждени за терена на днешното училище. Мястото е избрано, за да бъде близо до ВТК „Димитър Благоев“ – после, „Катекс“, където учениците ходят на практика. Срутват къщите, оформят двора и Желев години наред го гложди идеята, как от този двор да направи парк… Докато не отива право в столичната Резиденция „Бояна“, където живее Тодор Живков.
Така в казанлъшкото текстилно училище, днес – Професионална гимназия по лека промишленост и туризъм, се засаждат уникални растителни видове. Същите като тия, дето дават сега сянка на Бойко Борисов и Румен Радев. Истинският училищен парк се оформя в средата на 80-те години. Затова днес тук има:
Гигантска секвоя, „родена“ в Резиденция „Бояна“
В двора на гимназията растат над 150 дървета от 27 различни вида. Като в съща ботаническа градина, тук може да видиш, що е то хималйски кедър, ливански кедър, тис, сребърен смърч…Можеш да видиш катерички, птици, за които са поставени специални ханилки и дървесни къщички. И така е от 30 години насам.
След епохата „Петко Желев“ „Текстилното“ има шанса с още един уснпешен директор. В края на август 1995 г. тук идва друга, незнаеща спирка и крачка назад директорка – инж.Рени Червенкова.
През 2016 година кормилото поема сегашният директор Антони Илиев.
Училището става Техникум по текстил през 1996 г. , а година по-късно – Техникум по лека промишленост.
личен архивПрез 2001 г. идват пъвите ученици с прием след завършен седми клас по „Технология и мениджмънт на производството и обслужването в заведенията за хранене и развлечения“. Следващата година е спечелен голям проект по програма ФАР „Обновяване на институциите за професионално образование“ за Южен Централен район. Огромен проект, който чувствително подобрява материално-техническата база.
През 2003 г. училището е преименувано на Професионална гимназия по лека промишленост и туризъм. Условията за обучение се подобряват постоянно. Печелят се нови проекти. През 2007 г. са отворени кабинет по барманство и учебно-тренировъчна фирма, спечелен е проект за ново подобряване на базата, изградена е модерна фитнес зала.
Училището става второто в страната с право да обучава кадри за IV-та степен на професионална квалификация в ресторантьорството и барманството.
45-годишнината на училището е посрещната с изцяло обновена учебна мебел във всички кабинети, открита музейна сбирка и нов Кът на славата.
Следващите години отваря врати нов интерактивен кабинет по икономика и нов кабинет по сервиране и барманство, изграден с помощта на казанлъшки фирми.
През 2011 г. училището приема първия си випуск по чисто икономическата специалност „Икономика и мениджмънт“.
Вече осем години училището работи по европейски проекти в партньорство с Испания, Кипър, Турция, Румъния, Полша, Англия, Франция и Италия.
С европейско финансиране през 2014 г. е изграден е втори комплекс по хранене по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ по схемата „Развитие на професионалното образование и обучение в тясно сътрудничество с бизнеса“
За работата си тук инж. Рени Червенкова е вписана в Почетната книга на Казанлък.
Вече четири години гимназията се ръководи от Антони Илиев, дошъл тук в първите години на обучението по ресторантьорство и хотелиерство като единствен тогава специалист.
Под негово ръководство учебното заведение е изцяло санирано и преминава отново, както по времето на Петко Желев, на едносменен режим на обучение.
През миналата година тръгва и първият випуск с прием след завършен седми клас по специалност „Електронна търговия“. Открити са Интерактивен кабинет по туризъм и е реновирана, абсолютно модерно, учебната кухня.
От решението за откриването на училището през 1964 г. с Постановление № 31 на Министерството на народната просвета и Комитета по лека промишленост, е извървян път от камгарното предачество, вълненото тъкачество, апретурата и багренето, до днешните „Електронна търговия“, „Икономика и мениджмънт“, – „Бизнес администрация“, „Организатор в хотелиерството“, „Администратор в хотелиерското обслужване“, „Екскурзоводско обслужване”, „Кетъринг” и „Производство и обслужване в заведенията за хранене и развлечения”.Училището е газифицирано, отдавна не е абсолютно студено като зимата на 1997-а, когато почти 40 дни тук се учи без парно посред зима, след вдигането на цените на местния ТЕЦ. Нито е толкова жега, че прозорците да зеят постоянно отворени и учителките да щъкат цяла зима по токчета като в годините на „соца“… Нещата се променят. Животът тече. Успехите се трупат. Но винаги най-напред успехите са в налудните мечти на някой безумец с големи планове. Не за себе си, а за другите. И с хъс за работа. При хората с мисия е така. Те владеят хоризонта. Правят, оставят, заминават си.
Не търсят признание, макар това да не отменя факта, че историята им го дължи.
Петко Желев е вписан в Почетната книга на Казанлък през 2010 година.
P.S.: В името на историята, която Петко Желев държеше да помним, написах този текст. С огромна благодарност към всички топли и вечни приятелства, които това училище ми даде! И с признателност за щедрите на обич и човешка близост години, каквито в моя живот толкова искрени, никога повече не се повториха!
Петко Желев, освен всичко друго, е активен деятел на Туристическото дружество в Казанлък и дългогодишен общински съветник, допринесъл много за местното образование. Той бе предложен преди десетина години, още приживе, за вписване в Почетната книга на Казанлък. Но за свой огромен срам, Общинският съвет не прие предложението, което бе стопирано от бившия му ученик и общински съветник и тогава, и сега сега, Денислав Сербезов – Джингиза. Той се оплака на целия Общински съвет, че Петко Желев му бил ударил някога шамар, заради което се наложило да завърши в Габрово, вместо в тукашното текстилно. Тая съвсем лична причина е причина Желев да не бъде отличен.
„Текстилното“ има и други видни съветници и дори депутат в лицето на Халил Летифов, зам.председател на парламентарната група на ДПС – от първия випуск на „Мениджмънт в хотелиерството“.
Зам.кметът на Община Казанлък Ахмед Мехмед е един от отличниците на първия випуск Техникум, завършил през 1992 г.