Денят на Левски. Протест или кратко бягство до морето? Не. Избирам Шипка, качването по 900-те стълби до Паметника на Свободата – цели 30 минути личен размисъл: издишване на страховете – вдишване на радостта  от малката победа над тялото по стъпките нагоре към върха.

476 българи са направили този избор на 17-и юли, събота, рождения ден на Васил Левски. Дори – повече, толкова са само посетителите с билети. Много хора се разхождат тук без да влизат в Паметника, просто дишат Свобода.  Миналия уикенд за двата дни тук идват почти 1000 души.

Нагоре по стълбите от паркинга се качват деца, жени, мъже, цели семейства. Пенсионери и младежи, българи от Монтана, Варна, Пловдив, Стара Загора, Русе… българи от чужбина. Дори – роми с националния флаг в ръцете на дете.

Усещането да се радваш на това, че си българин, почва още долу. Националният парк-музей „Шипка – Бузлуджа“ посреща с отлично почистено стълбище, окосени треви и дори – окастрени дървета от двете страни на стълбите на около пет метра навътре в гората. Децата броят стълбите, бабите търсят да поседнат наоколо. И всички гледат нагоре, за да видят след малко през клоните и листата величието на силуета на Паметника на Свободата.

На връщане от горе слизат семейства – дечица с националното знаменце в ръка. Въздухът е чист. Усещането на чистота в сърцето расте по стръмното нагоре по баира.

България от високо е красива

Това не е новина. Не е новина за нас, които сме родени и живеем тук, че грозното е долу. В ниското, към където хвърляме поглед през пилоните с флагове на върха, известен като Шипка, но всъщност, с името Свети Никола. От ниското някога тръгнали войските на Сюлейман паша. 27 хиляди турски войници и офицери. Тръгнали да си върнат империята, застрашена от Руско-турската война 1877 – 1878 г. Но не успели. Срещнали мощния отпор на руските войни, но най-вече, на българските опълченци от Първа, Втора, Трета, Четвърта и Пета опълченски дружини. Боят е неравен и в полза на Сюлейман паша. Подкреплението се бави. Но защитниците на Шипка не се отказват.  Припомням си това, докато качвам нагоре. Камъкът на паметта, издялан на едно стъпало от някой си Атанасов, строител от 1957 г., когато е правено стълбището, показва числото: 300.  

След решителната битка на Шипка, командирът на българските опълченци, ген.майор Николай Столетов, заявява до своя началник: “Що се отнася до българите, те няма да се уплашат, дори ако ги изразходваме до последния човек“. А дни след това настоява, да бъдат наградени.

Всичко започва в Кишинев със 700 българи доброволци

В деня на обявяването на войната опълченците са вече 1 400. По-късно дислоцирано в Плоещ, Българското опълчение достига 7 400 души. Дошли са и доброволци от Сръбско-турската война. Годни мъже от 14 до 65-годишна възраст. 7 400 души, шепа българи измежду трите милиона, живели по нашите земи в рамките на Османската империя. Опитвам да си представя тези 7 400 души. Виждам ги на площада. По жълтите павета и „Орлов мост“ в София.

Днешните протестиращи са новите български опълченци

За някои сравнението сигурно идва преувеличено. За мен, не. Те се опълчват, нали! На площада са децата ни. Родени  в Лукановата зима, в зимата на Жан Виденов. Хранихме ги с хляб и чушки, с кюфтета от соя, вместо от месо, с купони за брашно и ориз, защото някои ограбиха България. Грабят и днес. И хулят децата, които отгледахме в лишения. Хулят ги, че били деца на номенклатурата, защото били образовани…

Имали били пари родителите да ги образоват. Родителите нямаха пари. Те се лишаваха. Те даваха цялата си заплата през зимата на 1997-ма, заплата от три долара, за да им пломбират един млечен зъб. Те работеха на три-четири места. Даваха частни уроци след работа, въртяха волана на таксита нощем, ядяха само боб и леща. За да образоват децата си. За да се радват на шестиците в бележника и високия бал за елитните гимназии. Плащаха тойфели и сатове, плачеха по летищата и се радваха, ако някои останат тук.   

Отличните децата на Прехода разбраха, че в държавата на Борисов нямат шанс

Те се опитаха. Но държавните и общински администрации не ги харесват. Те харесват посредствените слабаци с фабрикувани дипломи от нароените БГ-университети.

Зависимите, послушните, мълчаливите, тези без мнение и тези, които хитро разбраха, че само така могат да успеят нагоре в кариерата. Само че България няма да успее с тях. Силата винаги е в ума и саможертвата на сърцето. Не в глупостта, липсата на творчество и лична позиция. Така смело заявена публично от пребитото момче, студент от Хага, който един сайт опетни с качването на чужда снимка под неговата лична история. Но от това личната му история на жертва на полицейско насилие не става по-малко героична. Защото диагнозата „Комоцио целебри“ не е безобидна. Тя е опасна. Но момчето, стана на крака и излезе да говори. Да каже истината. Някои научихме децата си да мислят и да казват истината. И Слава, Богу!

Научихме ги на смелост, която у нас сега си е направо опасна. Чух днес бившия служебен премиер Ренета Инджова да казва:“Подкрепям младите хора. Те трябва да продължат, защото ако спрем, ни очаква преследване и отмъщение“.  Да, властта отмъщава. Оставаш без работа, пращат ти проверки, фабрикуват обвинения…, взимат бизнеси. Взимат ти свободата. Подиграват се с лишенията на родителите, с твоя дълъг труд, с твоите постижения, с твоите качества, които се оказват ненужни в обществото на корупция и партийна вярност. Подиграват се с твоето „Аз“. Нима е по-малко страшно да умреш като личност, от това, да умреш под куршумите на Сюлейман паша…И двете са смърт.

Стъпало 600

Върхът идва все по-близо. Паметникът на Свободата се издига пред очите с цялото си величие. Веят се знамена. Диша се все по-леко. Под върха семейства с четири-пет годишни момчета и момичета спират да си купят флагче. Децата на нашите деца…Не ми се мисли, че цялата грижа по тях, цялото ежедневно усилие, лишения, треперене за здравето им, вложенията във възпитание и образование, един ден, ще се окажат излишни отново в някое време на някой партиен водач, самообявил се за поредния Спасител на нацията… Децата ни са по-умни от нас. Те искат още сега да ликвидират подобна възможност.

Стъпалата до горе свършват. На върха е някак ведро и спокойно. Чувам английска реч. Някои българи са довели децата си от чужбина. Знам, че някои от тях винаги ще искат да са у дома си. Но биха се върнали само ако тук имат същият шанс за свободен живот.

Затова протести днес има и пред посолствата на България в чужбина. Българите се събират в битка за свободата си. Както навремето онези едва 7 500 на прага на Дунава с знаме отпред. Останалите към три милиона, си останали по къщите.    

Но и толкова смели били достатъчно.   

Снимки: Диана Рамналиева