60 км за час и половина показва системата на GOOGLE MAPS по автомобилния маршрут между Казанлък и Трявна. От едната до другата страна на Балкана допреди сто години обаче, се стигало за ден. Най-късото разстояние до Трявна и от там – към Търново, хората от Розовата долина взимали с изходна точка:

Енински проход

Противно на западната част на прохода откъм Енина, която води към Бузлуджа през Катуните, пътят на изток тръгвал и все още тръгва, от източния бряг на енинската Стара река  – под крепостта Чилечито и нагоре към Златевица, Саръяр , към Българка и Плачковци. Когато идвали от Тракия, от Стара Загора, керваните понякога избирали и Дъбовския проход с разклонение през Мъглиж, но пътят от тук е предпочитан, заради по-лесния преход.Този стар римски път е запазен и сега. И далеч по-рядко използван от другия над Енина, към Бузлуджа. Този път местните наричали:

Райнежа – старото име на днешното габровско Стоевци

През днешното село по рида Столища, с редица пръснати къщи за гости, някога енинци тръгвали към Габрово за търговия и по други дела, с коне и магарета. Връзката с Габрово била по-силна за балканджиите, от тази на юг, с Тракия. Хората споделяли общ поминък – отглеждането на овце, крави, „малачки“, ваденето на масло, сирене и кашкавал, които сваляли към селищата от двете страни на Балкана. Пътят бил търговски от римско време. И затова – строго пазен.   

Известната крепост над Енина Чилечито, е само една от твърдините из местния Балкан по пътя към Търново

Поколенията  днес дори не знаят, че планината над Розовата долина имала свой отделен живот: крепости, друми, кошари, мандри, чешми, каменни прегради, пътни станции. Да познаваш балканските пътища, навремето било не само жизнено нужно, животоспасяващо понякога, но и въпрос на мъжки престиж.

Към Габрово, Трявна, Търново и нататък, от някогашна Верея, можело да минеш и откъм днешното Долно Изворово по река Кара дере. Почти никой вече не помни, че там имало някога голяма римска пътна станция. На Ясова поляна – между Саръяр и малкия му „близнак“ Малък Саръяр,   енинското трасе от Златевица се събира и днес, с това на Гьосово, както е турското име на Долно Изворово. Някога Енинският път към Габрово имал и трасе откъм Селце. То се ползвало за кратко. Но турското име вр. Голям Купен над Селце  – Демир Хисар, подсказва, че тук е имало  Желязна крепост, която пазела третото трасе на Енинския проход.   

Чилечито е византийска крепост

Допреди 20-30 години следите от нея личат съвсем явно. Любимо място на иманяри и търсачи на средновековни монети, то сега е  обрасло в храсти, скрили познанатите на местните хора каменни стени. Чилечито е проучена от историците крепост, датирана в Късната Античност – 4-6 век, времето на император Теодосий, както сочат многото намирани тук монети. Изумителното е, че до крепостта идвала питейна вода до специално граден глинен водопровод, свързан с река Урумбейца.

Петко Рачов Славейков дошъл в Енина да види Чилечито

В ъзрожденският учител и писател П.Р.Славейков описва Чилечито като яка крепост, опасана с двойни стени. Днес трудно може да бъде открита само част от едната. Пътят от Гьосово пазела крепостта Градът – на около два километра на север по права линия от селото.  Проучвания сочат датировка също в Античността. Понеже тук склоновете над реките Ташлък дере и Кара дере са много стръмни, се счита, че Градът изцяло преграждал пътя, за да се пази той по-добре. По времето на император Юстиниян тук, в Енинския Балкан била вдигната крепост навръх билото на километър от Саръяр.

Маркови прегради на Саръяр: Легенда за намесата на Крали Марко

Местните хора вярвали, че тези високи прегради на стария римски път, били вдигнати от самия Марко Кралевити. Крепостта е тип дема – преградна стена. Такива в Стара планина има много, за да се пазят пътищата от разбойници и нашественици.

Маркови прегради препречва най-тясното място на източния вододел на Енинската река, стена, така умно направена, че да затваря едновременно сливането в общ път на трите трасета на Енинския проход. В Балкана наоколо имало и няколко наблюдателни кули. Долу в ниското до Гьосово на Кантар чаир била самата пътна станция, която бслужвала едновременно и пътниците по Друма – покрай полите на планината и тези, които тръгвали нагоре по Енинския проход на север. По правило римските станции имали военен гарнизон от войници и сериозни укрепителни стени, за да може сградата да се ползва и за почивка, и за охрана.      

Енинци били дервенджии: пазители на прохода през турско

През турско крепостите вече не били нужни, все пак, от двете страни на Балкана  и далеч навсякъде се простирала само една държава: Османската империя. Оттатък Балкана дервенджиите били от днешните махали на Плачковци – Демиев хан и Ганев хан. И днес са запезени добавките „хан“ към имената, което ясно показва, че там действително е имало ханове край пътя.

Турската хазна от Северна България отивала към Цариград през Енинския проход

Има данни, че на изток над Енина, след вр. Саръяр на север, на поляната Драгулца след Кримската война, по силата на мирния договор с Русия, турците вдигнали стражарница – беклеме. Ходили скоро туристи по тия места твърдят, че руините от Беклемята още личат на Драгулца. Пътеката била така добре пазена, че от тук властите започнали да пренасят от Северна към Южна България и столицата, турската държавна хазна.

Новият балкански път е построен пред 1949 г.

С развитието на горското стопанство, дърводобива и залесяването след 1944-а, новата народна власт построила черен път към върха, който обаче е абсолютно проходим от автомобили и камиони. Пътят започва от мястото, където сега е трасето на пистата за мотори, която направо е разрушила началото на горския път нагоре към Балкана, за където допреди 20 години всяка сутрин в 8.00 от Енина към Балкана тръгват горски работници и залесители. Години наред енинци ползват този път за връзка с планината към хижи и поляни за туризъм и лагеруване през лятото. Строителството на пътя е паметно за енинци. Дадени са и човешки жертви.

Пътят и сега може да се ползва с панорамен преход за изкачване към първенеца на Тревненската планина – вр. Караджоолу кула – 1 512 м. Ако туристът тръгва от Енина, трябва да следва след асфалта до Старата централа – ВЕЦ Енина, строена преди повече от сто години и пуснала за пръв път електричеството в близкия Казанлък за Нова година 1914.

Мелници, тепавици, воденици, яхни, бари и занаятчийници

Местните хора знаят, че цялото корито на реката от селото към Балкана, само допреди сто години е било осеяно с десетки занаятчийници, мелници, тепавици, бари. Последната бара сприра да работи едва преди две години. Както е известно, по модела на енинската река е направен целия комплекс Етъра, където директно по времето на комунизма са иззети работилници от Енина, Казанлък и околните села. Много от работилниците обаче били ликвидирани още преди това – при строителството на ВЕЦ „Енина“ от братя Стайнови, които брали големи ядове с енинци, несъгласни със строителството, което наистина им съсипало бизнеса по реката. За сметка на което инвеститорите Стайнови си платили доста добре.    

Туристът тук може да избере маршрут към хижа Българка, която ще го отведе там след  цели 30 км

Карталската вада, Шишкова кория, старият римски път, Кантаров път,  Самаринов път. Историята не спира да разказва в топоними. Името „Самаринов“, например, разчита спомен за самарите на коне и магарета с вода към Чилечито във времена, когато бил прекъснат стария глинен трибопровод. Водата била пренасяна в големи глинени съдове, част от които до скоро се виждат в дупките между крепостните стени. Златевица –  долу в ниското при реката – Синият вир, Иманто и Хамбарят. Всяко име на камък, дол, връх, поляна, рид, говори с кода на историята. 

Дивата красота на Енинското ждрело се вижда долу в ниското при вливането на Камещица и Урумбейца – двата притока на Старата река, която слиза надолу към Казанлък. Стръмни и високи каменни отвесни стени, борови гори – люлякови храсти- а напролет и енинските съсънки с мъхестите листа, лилавото в коронката и неустоимият аромат.

Резерватът Камещица

Красиво име, красива гледка, дебели сенки през лятото, опасност през зимата. Резерватът е едно от най-красивите места в тоя дял на Стара планина.  Допреди няколко десетилетия  хората идват  тук често на хлад през жегите, а в по-стари времена,  просто минават по пътя си нагоре или надолу към равнината. Гледката към Катунския рид наляво бележи пътя към Бузлуджа от другата страна на стръмното ждрело. По Камен чукар се виждат бодливите силуети на новите ветрогенератори, набочени по билото като огромни клечки за зъби. Надалеч и невидим остава вр.Караджова кула и някъде там е хижа Българка.  Новият черен път тук става доста опасен, на места изсечен в скалите по стръмните източни склонове на реката.

Отвесни канари, път през почти тунел, мост на Урумбейца и така до дългият рид и после стръмното, реката остава далеч, но гледката е все по-страховита. 

Пенчова скала: лобното място на ПенчоПри строителството на пътя през 1949 г. тук загива работник. Скалата е уникална, плашеща и огромна. Паметта на загиналия е отбелязана с нарочна плоча. А пътят, неуспял да пробие силната скала, почти виси над пропастта. Някъде там е Карталската вада. Навръх планината някой си овчар дядо Пенко от Енина си живеел спокойно е сеел боб, та има тук и рекичка Пенков боб. Тя иде от Бойкова чешма на Бойкова нива. Да, някога имало ниви, плодни дръвчета и кошара. Отгоре върви Енинският проход.

Наляво са ветроперките по Камен чукар с двата му къси рида Гиргинца и Самаря с огромната  бяла скала в сърцето му – Столът, заобиколена от зелени поляни.   После – на североизток, река Малкият чучер,идват гъстите букови гори. Още реки и рекички и на всяко поточе народът е сложил цветущо име – Дълбокият дол, Кетьова чешма, Габровът рът,  имената са типични и характерни единствено за местния енински говор.

И красивото име Синовръщица.

И пак – някой човек някога тук е направил мост за преминаване над реката. Изобщо, чевешките следи в днес необитаваната планина, са така живи навсякъде, че говори всеки камък, поляна и поточе. В сърцето на планината човешка ръка е построила мост над Старата ръка в най-тясното място по цялата километрична дължина на пътя. Пътят покрай реката минава през все по-широко място, следват скали, идва място за почивка.За съжаление старите биваци дълбоко в планината – тухлени заслони, малки хижи и навеси, са от години изоставени и не вършат работа за преспиване, обясняват опитните туристи.

Такова е и положението с един от основните пунктове наоколо – горски пункт Карталската вада, на половин час път от още една ярка човешка следа в Енинския балкан – Мехмедова чешма – на два часа и половина път от началото на маршрута в Енина. На изток остават Драгулски стенак и поляната Драгулца и сетне – ридът Бичкията. Още едно рядко звучно име, плод на народната фантазия и мислене в метафори. По пътя се вижда дървен сеновал, има и други използвани и поддържани до към началото на века, сгради. Ловци са поставили на места хранилки за животни. Масивна ловна вишка подсказва, че тук шетат напоследък най-вече ловните дружинки. Мостчета, бетонни водохващания, все следи от хора. Макар по пътя да не е така оживено, както навремето.

По тия места бродят истински мечки

Навремето, освен ловците и всички други мъже, поели през Балкана, носели голям нож на кръста и пищов в пояса. Не против хайдути, против диви животни. В Енина и околните села от двете страни на Балкана се носят приказки по истински случаи за убити и разкостени крави, коне, овце. Но и за стреснати мъже, попаднали изневиделица я на самотна стръвница, я на майка мечка с малките си. В днешно време също е възможно голяма Мецана да бъде срещната тук. Особено лятото край малинака по тия места.    

Навремето по тези места има интензивна сеч, наоколо кръстоват изоставени трупчийски пътища. Допреди 30 години много участъци от гората са раздавани на хората, за да ги секат сами и сами да си ги свалят до селото. Така едновременно си осигуряват почти безплатни дърва за огрев и почистват гората. В дъното на планината неочаквано се вижда заблатяване. Наблизо има краварник. И човек е все по-близо до целта Караджова кула.  По билото се простират гледките на върховете  Малък Бедек, Голям бедек, Сечемека, Атово падало. Според някои автори, Бедек идва от от прабългарската дума за вятър, обветрен. Но е възможно етимологията да се свързва и с бетер – вода. Тук вече старият маршрут на хората, които вървели от юг на север към Габровско, говори с думите на загорците.

Габровци свързват мястото с изворите откъм север по Бедеците, на които казват Видеци. Има и други теории – от беда, защото тук е опасно, особено зимата; от питек – пита, каквато закръглена форма имат околните върхове;от беденг – на турски, беден, заради бедната почва в целия район нависокото тук. За Караджова кула се тръгва на изток след Малкия рог. И след почти пет часа път от долината, природата възнаграждава с неописуема гледка във всички посоки.   

На изток е пасището на Големият рог, изворите на Карталската вада и Старата река с вр. Българка над нея. От тук древните и нашите по-скорошни предчи продължавали към Северна България. В далечината се вижда Саръяр. Караджова кула се очертава с равното си плато. 

След още пет часа път за опитен планинар или  трениран добре турист, си вече в Плачковци.

С други думи – от Енина до Трявна, се „пътува“ пешком и без спирка около 10 часа. С животинска тяга, нашите предци, вероятно са минавали от Севера до Юга и обратно, за ден-два време, в зависимост от сезона. Доста повече от час и половина, времето, за което ни пренасят колелата на автомобилите. Но без никакво преживяване.

Диана Рамналиева