Гергана Атанасова говори за себе си повече от пестеливо: „Априловец, живеещ в Казанлък…“ Има една издадена книга – стихосбирката „Ковачът на слънцето“, 2009, Фондация „Чудомир“.

Носител е на много награди от литературни конкурси – „Южна пролет“ 2009, „Дора Габе“ 2006, Щръклево, 2010, „ Магията любов“ 2016, „Добромир Тонев“, 2016, Кулски поетичен панаир – 2005 и 2006….

По професия – адвокат. И медиатор.

Мисли себе си като „човек, заемащ в света точно толкова място, колкото е необходимо на едно сърце“.

Мечта за градина

Мечтая за градина – дъхава и истинска.

Ръцете ми усещат допира на пръст.

Като дъждовни червеи ще се измушат мислите.

Усмивки, вместо кръв по вените ми ще текат.

Една почти простимо жълта пеперуда

 с полюшващ се на крехката й шия ключ

 прилежно портичката на градината ми ще заключва,

пред зими, болести и същества, които не летят.

Когато се налее слънчевата пита

 напролет с черни косове и семена,

ще слезе времето нехайно със развързана кесия

 и някъде на дъното й ще се утая,

понеже цялата мечта за почва и градина

 е част от смешен отказ да се предадеш

 и да оставиш край ухото ти нечут да мине

 случаен вик за помощ на ранен щурец.

Орехи

Когато те събудих сутринта,

държах света на коленете си и му говорех –

че ореха отсреща посадихме заедно,

че помня как от първите черупки

построихме лодки.

Гребахме цял живот,

докато се превърнем в ядки.

И гънките на ризата ти

страшно ми напомнят,

че занапред ще съм облечена със  тялото,

което някога те е прегръщало.

Сладко от моркови

Нужна е само жена.

Слънцето се добавя на тънка струйка

през  ситния процеп на лятото.

Шарена сянка и лимони поравно –

мериш  мекото на цвета  върху  кожата.

Сухи бурканчета – да не се захароса света

точно сега

и между кристалите му вкуса да се залости.

Облак канела се сипва от кафявото на окото.

Толкова аромат те успива!

Будиш се свит като златна утайка по ръба на лъжица –

главно е сладкото и обичта с върха на езика да се опитват.

Нужна е само жена.

Захарта никога не достига.

Купа с праскови

Посадихме това дърво заедно.
Аз бях малкия – стоях до корена.
Бях детето.
Ти беше много висок – над плодовете му.

После израснахме.
Ти стана малък, по-нисък от корена.
Аз се откъснах.

Мама няма с кого да дели плодовете.

Дини

тя и той
вечер поливат залеза
чоплят семките му
свиват в кесийка живот за зимата
за другата нива дето ще засадят
отсам – земния сок на диня
оттатък – ластарите на последните си години

тя е кръгла
като кравайче
обиколена милиони пъти от дланите му
и от кавгите им

той е крайъгълен
цял живот стиска между зъби ръба
да не се скъса надеждата
да не се скъсят младините й

тя и той
не се люлеят в люлка
вятър подухва и ги размества
във рехавата мрежа от старчески вени
две безкръвни, но любовни телца
тя откъсва последната диня
той се търкулва след нея