Отбивката “Свежен“: История за боляри      

Свежен. Една подканяща отбивка от главния подбалкански път София – Бургас малко след разклона за Пловдив в посока Калофер от години ме вика да последвам завоя в дясно, вместо да спра при хапките рибка километър по-късно.

Този път го направих. И още с първите извивки на серпантината на юг и  нагоре, веднага усетих, че нещо различно, наистина предстои.

Покрай позанемарени парчета, някога обработвана земя, малки градинки с нацъфтели рози и смесица от опустели къщи и постегнати скоро вили, пътуването следва асфалта към полегатото било на Сърнена средна гора. Орехи с огромни корони, плътни сенки на брястове в дясно. Зелено – зелено. Горни Домлян – Домлян. Пищни побелели акации, гъст дъбак, шипки-много нацъфтели шипки, полегати баири…Тесният път не спира да се вие като шосе из ръкавите на Халкидики.Липса само морето. Но за компенсация в далечно дясно велико изпънат бди белият от сняг, все още, вр. Ботев.

Нямам идея къде отивам

Знам само, казвали са ми, че в Свежен има много стари, автентични къщи. Обичам старите къщи – в тях всичко е естествено. Започва да става интересно по-малко от половин час нагоре, когато от високото на вече каченото било,  долу в ляво  светват дуварите на Мраченик. Реших, че това е Свежен. Табела малко по-късно, че не. Покрай пътя –  поляни. Остатъци от садени някога от човек овошки, забравени сега в дивото. Забравена цивилизация. Повече от половин час качване по шосето струва гледката „Свежен“. Останалото е чист бонус.

Изненадите почват малко преди табелата пред селото, забита до  висок метален прът с кръст на върха и окачено прилежно българското национално знаме. Флагът по-надолу се вее от почти всяка къща…Остатъци от знамена се ветреят дори от порутените къщи.

Някакъв изричен патриотизъм 

Тук си имаме работа с някакви необикновени хора, мисля си. И къщите им били не какви да е. Почти всички двукатни. Камък-дърво по слънчевите северни склонове…от двете страни на реката. Забравени домове, повечето – празни. Много от тях – на ръба на оцеляването. Изстинали огнища зеят под съборетини, окъсани перденца, непипнати с десетилетия катинари, които вече не пазят почти нищо от къщите. Освен достойнството на някогашните си стопани.

Силата на хората, живели тук и тяхната чиста естетика са все още, навсякъде. Някак, присъстват, видимо за сърцето. В старателно редените тухлички, печени на място, в оголения скелет на гредореда, из камъка на стръмните улички по склоновете. И някаква неприкрита заможност има в цялата работа. Къщите не са малки, някои пазят и следи от естетическо разхищение – железни обкови, даже – балкончета…

Огромна изоставена сграда в центъра на селото, говори, че тук навремето са се случвали важни неща. Училище? – кметство – читалище?…Празно сега, затворено, очукано стълбище към втория етаж, голямо дърво, посадено от забравата на входа.

И мостове – мостчета – десетки…От единия към другия бряг на дерето с реката, обрасла почти навсякъде в буйна растителност. Зелено.

Нещо болярско има тука

Общото усещане в Свежен далечно се родее с етажите от домове над Янтра в Търново, мисля си. Нещо напомня и на родопската Широка лъка…

Нещо и възрожденско, нещо, българско. Нещо важно за тези, живели тук преди сто и повече години. Отговорите почват да идват в центъра на Свежен. Но и новите загадки. Табела на голяма, малко мрачна от необитаемост сграда, гласи

„Кметство Свежен. Община Брезово“.                              

Е, как Брезово? – отсреща виждаме вр. Ботев…., поочукана табела на площада със задължителния трибагреник над нея, сочи 32 км до Карлово…В северния край на площада достолепно стои паметник на загиналите във войните. Десетки имена, много хора, славни българи. Някой се е погрижил паметта за тях да си говори с децата от люлките в съседство. Някой се е погрижил да съхрани паметта на това село.

Въпреки тъжната гледка на забравените къщи. А, може би, точно заради това, заради техните отсъстващи вече обитатели. Истински красив бюст-паметник на сериозен мъж във военна униформа, спира погледите и мислите в поклон.

Я, Спасителят на Родопите!

От високото на стръмното със зелена трева гледа достолепният бронзов лик на полковник Владимир Серафимов – Освободителят на Родопите. По-късно чета надолу по пътя в интернет, кой е този славен българин. Думите за него са силни. Като него самият. Командирът  на 21-и Средногорски полк през Балканската война е родом от Свежен.  „Нека си остана полковник Серафимов, както ме знаят и обичат хората, за разлика от всички онези генерали, за които народът никога не е чувал.”, рекъл за себе си той, когато отказал да го произведат в генерал. Заради него родопският връх  Кавгаджик е преименуван на Средногорец, а село Аламидере, край което протича битката, останала в историята като „Родопската Шипка“, се прекръства на  Полковник Серафимово. Заради безумната смелост на този човек, да се бие с четири пъти по-голяма от неговите сили турска войска, при отстояването на българските Райково, Устово на днешния Смолян и целите Средни Родопи.  С два пъти прострелнат кон, полковникът от Свежен не спирал да води най-отпред своите към победата. И успял. Битката е известна като едно от чудесата на българската военна история.

Паметникът в центъра на Свежен е красив, както и този в съседство, на падналите за Свободата на България. Новите времена са оставили дири в две не толкова красиви и стилни паметни плочи. Но имената, които четем по тях респектират. Смразяват със смелостта на своите носители.

В Свежен е роден и първият български офицер-подводничар Рашко Серафимов-капитан първи ранг. Рашко Серафимов има далечна роднинска връзка с Васил Левски,  близък негов родственик, видно и по фамилията,  е полковник Владимир Серафимов.

В Свежен има и други първи неща

Обратно по пътя, който се спуска половин час, имам време да науча повече за хората, живели в двукатните къщи край Свеженската река. И всичк ми става ясно.Те наистина не са били като всички. През 1868 г. тук създали първото селско читалище у нас. Родом от тук е и един герой от най-новата история на България.    

Помните ли момчето с дългите възрожденски мустаци, основал  офицерска легия „Раковски“. Помните ли трагичната му смърт?

Аз това го помня. Помня авторитетът на този млад български мъж, помня смелите му битки за голямата кауза на българското офицерство. Помня, как след него всичко замря. Помня ужаса от новината за трагичната му смърт в скалите на язовир „Студен кладенец“ край Кърджали. Мистериозна смърт за един „ас“ в небето, зад която все още има много въпросителни и съмнения за умишлен саботаж на послединя му полет. Този достоен българин и той е тук роден… Дойчин Бояджиев, Баджо – основател и пръв председател на Офицерска легия „Раковски“, смелостта да вървиш против статуквото на властниците просъветски генерали в първите години на деполитизацията на българската армия. Смелост, която коства и живота.

Болярска кръв тече край реката на Свежен

Местните хора 600 години по-късно, пазят легендата за своя знатен произход. Разказват, че селото е основано от търновски боляри при падането на България под турска власт. Нещо повече, разказът е конкретен – това били болярите, предали сестрата на цар Иван Шишман  и Иван Срацимир, последните български средновековни владетели. Вярва се, че тя е била предадена за съпруга на турския султан Мурад Първи недалеч от Свежен – в полето на Карлово, където сега е Марино поле.

И през турско тия необикновени хора от Свежен, тогава – Аджар, не останали незабелязани.  Основали селото си  далеч от  очите на властта в труднодостъпното място край реката, през 18-19-и век селото, почти малък град от 5 000 души население, вече било център на Караджадагска нахия. Владеело 62 села до поречието на Марица и околията на Чирпан. Аджарци имали специални права – можели да носят оръжие, правели аби, вероятно за армията, занимавали се и с розопроизводство и скотовъдство.

Имало търговци, пътували редовно до Цариград. Един от тях, според местните, бил прадядо на Муравей Радев, финансово министър по времето на кабинета Костов. Предците на Радев били и дарители за огнищата на тукашния възрожденски дух.Следи от който се виждат в добре пазената православна църква на висото зад паметника на Освободителя на Родопите.    

Административната връзка с низината на юг по време на Османския период, юг, явно е  причината и до сега Свежен да се брои към община Брезово. Въпреки тесните си връзки с района на Карлово и Калофер от север. Връзки, които дори разказват истории с Левски, дошъл тук да основе революционен комитет. Преданията водят до една от къщите в селото, където Левски стоял цяла седмица с местна мома, с която като алиби, за пред хората бил сгоден. Това научавам пак, по-късно. Обичам, когато пътувам из България, да чета за неизвестните места, по-късно. Подарявам си откривателства на място. Тук има доста такива. Нещо като плоча – табела, измазана в сградата с Кметството брои гордостите на Аджар. Оказва, че тук имало…

Аджарска книжовна школа…

Карловско – Аджарската школа от  книжовни преписвачески и дамаскинарски, била и  художествен център. Чета това с интерес след срещата „Свежен“ на сайта на Пловдивската регионална библиотека. Силният период на школата бил  през ХVІІ в., когато там работи поп Йовко. Запазени днес са два негови ръкописа. Единият – от  1636 г. Запазен днес е и Октоих (възкресен) от втората половина на ХVІІ век, един от преписвачите на който е Станко Граматик. Оказва се, духът на хората тук се възродил далеч преди епохата на родното Възраждане. Нещо повече, тоя столичен търновски дух, май изобщо не е заспивал през 500-те години турско. Той, явно се е носел из Аджар от къща на къща, от кат на кат и от човек на човек. Това обяснява много. Това със сигурност обяснява онези още видни следи достойнство и живост, които къщите на тези хора пазят и днес.

Сигурно щеше да се пази още много, ако гордите аджарски хора са си спестили риска да участват в Априлското въстание. Но не са. Година по-късно, и поради тази причина, събитията в селото са ужасяващи. Смелостта срещу властта и тогава не се прощавала. Близо 680 мъже са хванати и обезглавени, селото е подпалено. От над 1200 къщи оцеляват стотина. Стотици загуват в огъня. Макар и не така известна, трагедията е не по-малка от клането в Батак. В близост хората още наричат месността, запечатала ужаса на клането – „Касапнята“.

Хората на Аджар нивга не стоели мирни

Вече прочел нещичко за Аджар, човек сглобява по-лесно пъзела за образа на хората тук. И му се изяснява оная страст по развяването на националния флаг и днес по всички къщи далеч по билото на Средна гора. Където в трите цвята на знамето е боядисан, дори един селски гараж на пътя в края на Свежен.

Става ясно, защо тук е войнството и офицерството били на почит.Освен имената от паметника и плочите по къщите, има и други висши офицери, родени тук в последния век история.

Паметният списък има още три имена на местни офицери, стигнали чин „Генерал-майор“.

И през „фашистко“ хората тук не стояли мирни. Били са за свободата, както са я разбирали и преди 1944-та.

Камък преди селото от запад бележи с надпис бивака на партизански отряд „Христо Ботев“, паметна плоча в изоставения двор на училището напомня за 18-годишен младеж бит и заровен още жив десетина дни преди идването на девети септември 1944-а.

Закрепена малко нескопосно върху стената на заключена поизоставена къща на главната улица, се вижда паметна плоча на още две жертви от тоя период.   С имената Груд и Бъна, обесена в тоя дом през зимата на 1943-та.

Огънчето на книжниците

Аджарска връзка имат и именити художници, преводачи, дори музиканти. Като Христо Крусев и Димитър Остоич.И голямата изненада, поне за мен – певецът на свободиня дух Валди Тотев е внук на полковник Владимир Серафимов. Носи дори името му…Цяло поколение мечта свободата на нова България в послените 30 години…“Вдигни очи, виж този свят…“, тая светла вяра, която звучи  от нотите на Валди Тотев, тя също имала Аджарски корени…

Корените са важно нещо, мисля си, докато кръстосвам из Свежен. Хубаво е, че в последните години има хора, които са се наели да ги пазят по-добре. Цяла страница във фейсбук информира редовно за събитията тук.

Един ентусиазиран кмет, едни събития, дарения, научни дори конференции! Едно начеващо Възраждане отново се е разкипяло тук, видно от пооправените къщи, все повече на брой, от хората, които щъкат в почивните дни из селото. Местни хора. И хора от малкото, но добри къщи за гости. Има дори кръчми. Е, някога били към 40-50… Някакъв нов живот се вдишва ведно със свежия планински въздух. Няма как наведнъж да се надишаш. И да научиш всичко. Трябва да прескочиш пак. Отбивката „Свежен“ може да се хване и от карловското село Баня. И, разбира се от юг, откъм Брезово. Макар в този Свежен, нищо Брезовско да не открих. Погледът все сочи нагоре – към Карлово – вр. Ботев и оттатък Балкана, където се губат дирите на старите български болярски родове.

Забележка:

Преди Свежен има отбивка към „Гроба на Хаджи Димитър“. Цяла легенда се носи тук покрай това.Как на вр.Катрафил е погребан войводата, бил на Бузлуджа.Като човек, израснал в подножието на Бузлужда и слушал не един и два пъти разкази на стогодишните баби от 70-те години на 20-и век, абсолютно споделям една друга версия за гибелта и лобното място на Хаджи Димитър.Защото хората от селата в подножието на Бузлуджа, Енина и Крън и сега предават онова, което са видели техните прабаби и дядовци – забучената на кол глава на Хаджи Димитър, разнасяна за назидание от турските власти из околните села. Вярвам и на вестник „Дунав“ от  8 март 1870 г.: „По заповед на казанлъшкия каймакамин труповете на българските юнаци били погребани на 20 юли от свещ. Иван П. Стоянов от с. Хасът, свещ. Стефан М. Петков от с. Енина и селяни от двете села. Трупът на Хаджи Димитър, познат по изписаните букви на ръката му, бил погребан отделно от останалите четници.” Един от другарите на Хаджията, Кръстьо Минков, видял след битката в Търново главата на войводата, побита на кол.“