Чумавото, Чумови колиби…, това са местности навътре в Балкана, които и днес носят спомена за побегнали от Долината и скрили се от заразата българи по долината на Селчанската река в селото Селце, над Мъглиж.

Днес няма как да забегнем окончателно в горите в бягство от коронавируса, но можем със сигурност, да го направим поне за няколко дни, вместо да задръстваме пътя към Гърция за далеч по-опасни за здравето ни пътешествия.   

В самото сърце на Мъглижкия проход, използван някога за връзка между Северна и Южна България, на 711 м височина в долината на реката и свързано с 14-километров добър  път с Мъглиж, това райско място никак не е за изпускане.

Българско отвсякъде

Езиковедите твърдят, че в Селце винаги са живели само българи. Всички местности наоколо носят чисти български имена, много от които – с доста стар произход. Черковището, Градището, Върбица, Далащица, Еловица, Крадни дял, Меча дупка, Камен Райча…, все топоними, останали на картата  и до сега. „Българка“ се казва и хижата навътре в Стара планина, за която от тук тръгва туристическа пътека по стар римски път. На картата е и новопостроената за втори път църква „Св. Иван Рилски“.

Мощите на Рилския светец нощували тук

Преданието казва, че мощите на Св.Иван Рилски минали от тук към Тревненския проход. Старата средновековна църква стояла почти до Освобождението, преди да бъде срутена до основи от черкезите и низамите на Сюлейман паша, опожарили докрай селото преди тук да дойдат освободителите от лявата колона на руския генерал Мирски. Без една къща, ползвана от турците за пост, всичко друго било на пепел.  Затова и ген.Мирски и хората му нощували на открито в Коледната нощ на 1877 г.- съборена била дори тази сграда.

Селце живнало след Освобождението

Дошли преселници в новите Горна и Долна махала. През 1929 г. хората си вдигнали църквата пак,  почнали да ползват част от нея за училище. Тя и сега е там, ремонтирана отново наскоро. На фасадата личат изписани върху паметна плоча имената на двайсетина българи, дали живота си за каузата „България на три морета“ по време на Войните за обединението на България през второто десетилетие на 19-и век. Тук работа тогава имало –  били отдадени на концесия близките богати каменовъглени находища,  бил открит и дърводелски цех. Бизнес тук имала фамилията на видния лясковчанин Иван Буров. През  Втората световна война руската армия пробила по стратегически съображения каменната преграда по реката, най-голямата пречка към Селце, която тормозела пътниците от векове, карайки ги да заобикалят от ляво или отдясно по пътя към Трявна и големите трасета на Верейския друм на билото.

Сега пътуваме от асфалта на пътя от 1952 година

През юни тук навсякъде бушува зеленото на страхотни гори. Под пътя тече реката, край него цъфтят повече от 77 билки и половина, над него в далечината са върховете на Стара планина. По Еньовден тук са накичени в бяло ресните на дивите високи лайкучки, жълтее плътно кантарион, огромни цветове бял равнец канят да слезеш да откъснеш…Лилаво, розово, пак бяло и жълто, цветя и сенки на големи дървета.

Ако попаднеш в Селце за пръв път, се чудиш: уж – високо, пък – равно

Селото е в ниското край реката, къщите, освен по склоновете са пръснати и  по тучните поляни по бреговете и. Така, защото някога, преди хиляди години, днешните поляни били дъно на водно езеро, образувано от заприщването на Селчанската река, поради каменни прегради надолу по коритото.  

Английският геолог-пътешественик Артър Ленокс през 1866 г. намерил в горния край на селотоогромни залежи от черни въглища. На места още личат дупките – входове към галериите на мината, отворена тук по-късно. Европейските пътешественици не случайно кръстовали и у нас.Те записвали, търсели терени, данни за природни богатства и бъдещи бизнеси тук. В Селце дошъл и  немският пътешественик Фердинанд фон Хохщетер, който също търсил залежи. Тук идват дори сега ентусиасти – златотърсачи, носи се приказката, че реката е златоносна. 

Феликс Каниц не пропуснал и Селце

През 1871 г. по Тревненския проход през Селце преминал и австроунгарският учен Феликс Каниц, който описал подробно както трасето на пътя, така и селото, неговите обитатели и най-близките му околности. На Каниц дължим много. Негови са едни от първите точни и подробни описания за много места у нас, особено – за целия Казанлъшки край. 

Крепости, средновековни прегради, твърдини…

Като по всеки Старопланински проход, хората, живели отдавна тук,  вдигали крепости. Такива имало, казват историците. Наколо се качват много пътеки за еднодневни преходи към тези места. Най-ползваното от туристите трасе е към хижа „Българка“ – Дом „Българка“, за който се тръгва наляво по маркирана пътека, началото на която тук всеки знае. Супер любопитно е коритото на   Дъбовската река, между нея и селото върви  древно трасе на Тревненския проход.  На североизток са историческите върхове Панагюра /1330 м./ и Калаянка /1238 м./ с уникалните едноименни преградни крепости-деми под тях. Натам  е  разположената наблизо до крепостните останки възлова седловина Хайдушки преслап.

На югоизток се издигат най-високите върхове над Мъглиж –Кръстилча /1260 м./ и Стефанча /1297 м./. На северозапад е Владетелят на тази част на планината, вр. Саръяр /1485 м./, с крепостта Маркови прегради и запазеното трасе на Енинския проход под него. На  юг са руините на крепостите Горненски и Долненски град, а под тях могат туристите търсят  водопадите Малкият и Големият скок. Още по-надолу –  Мъглижкият женски манастир Св. Николай. Право на север по билото на Балкана върви основната старопланинска туристическа пътека Ком-Емине. Маршрутите са дълги, но местата за преспиване в хижите –  Българка, Извора и Кръстец, правят удобни прекъсвания по тях. Възможно е да се тръгне и към  съседните села Радунци и Борущица, които се пресичат от презбалканската ж.п. линия Велико Търново–Стара Загора.

През Соца селцето замира

Грандоманските идеи на новата власт след Девети септември 1944 за малко не потопили селото на дъното на могъщ язовир. Язовир не станало, но слуховете за това прогонили местните по долините към Стара Загора и Казанлък.

Предвидено било хубавата долинка на Селчанската река да става резервоар . Хората забегнали. Училището в църквата затворило, а самият храм бил преръвна в склад. Транспортната вразка с Долината била трудна. И днес не може да се говори за обществен транспорт. Но идването с кола е възможно и си струва.

Над Селце под Канарата белее голям кръст

Под него се разстила нов Етнографски туристически комплекс с няколко неревоятно красиво изпълнени къщи за гости, големи зелени поляни,уютно  ресторантче и дори – басейн за къпане и друг – за риболов на пъстърва.

Пъстървата хората си я ловят сами, прясната риба веднага след това отива в тигана от кухнята на елегантния ресторант и после – на масата. Чистотата е навсякъде. Дървото-зеленото-камъкът и чистият въздух отпускат сетивата до дъното на душевното спокойствие.

В Селце има и други къщи за гости. За гости – познати и непознати, на практика са почти всички къщи. Стопаните са спретнали китни къщурки, вили, отремонтирани старини, моравки райграс, дъсчени оградки, керемидки и всичко, което ни напомня детството при баба и миналото, от което всички в България сме дошли.

Селото се местило в годините няколко пъти. Било далеч по-надолу по реката, по рида Гурела. После хората заселили Белите брегове, говори се, че селото е там по римско време.Вероятно, поради работата по обслужването на прокарвания от римляните път, сетне се преместили наблизо до сегашното място.

Интересно е, че дали, заради местенията, дали поради друго, името Селце се свързва от езиковедите с думата за напуснато място, селище – селце. Българското име е останало, за разлика от съседните от другата страна села, около които гъмжи от турски топоними. Оттатък вр.Саръяр – Жълти бряг, имената над Горно и Долно-Средно изворово, са придимно турски, заради турското население, което живее там.

В Селце може да не ви е нужен  GSM-а

Връзката изчезва в един момент. Но точно това е прекрасното на това вълшебно място – хората са малко, природата – прекрасна, къщите и дворовете – китни. Най-доброто място за кратко бягство не само от коронавируса, но и от самите себе си, такива, каквитосме днес. Бягство към самите нас, такива, каквито сме били  дълго и отколе.