Всъщност,покривът не е съвсем чужд. Художествената галерия на Казанлък, ведно с целия местен музей е вторият дом на Димитър Чорбаджийски – Чудомир. Десетки, а може би и стотици художествени работи от фондовете тук, са дошли именно под този покрив, благодарение на него – художникът, писателят, краеведът, общественикът, светилото на културния живот на Казанлък от средата на 20-и век. Той обикалял, той трупал.За поколенията. Картини. От всичките си приятели, близки, познати, от най-доброто, което имало в българското изобразително изкуство по това време.Някои дарявали, други Чудомир привлякъл с откупки. Все като един безспирен мисионер, благодарение на когото,  без преувеличение, може да кажем,  че днес този град има една от най-големите и най-богати галерии в България, извън столицата София. Да не кажа направо, най-добрата.

На 1-и юни като част от „кризисната“ програма за Празника на розата в Казанлък, бе открита по правилата на социално дистанциране първата изложба в града след голямата изолация в последните два месеца, заради която официалната общинска фестивална програма покрай Денят на Казанлък, бе заместена с друг, различен вариант. В тоя вариант, организаторите са решили, отвсякъде да наднича Чудомир. И той надникна първо тук. Не, направо идва с цялото си художествено присъствие. Заедно с Мара, неговата съпруга. Под името „Цветето и Дъбът“, изложба, която може да се види до 29-и юни.  С творби от фонда на ХГ – Казанлък и ЛХМ „Чудомир“. 

Аристократката Мара

Мара Чорбаджийска не е коя да е. По майчина линия носи кръвта на възрожденския Витанов род на Трявна, оставил ярки образци на своя талант във фреските на българските църкви през 19-и век. Бащата на Мара е известен учител, родом от близката до Казанлък, Енина.  Детството на Мара минава в Стара Загора. Тя е градско дете.  През 2020 година се закръглят 125 години от нейното рождение. И 130 от раждането на Чудомир. Връзката им  става близка след познанство в Художествената академия в София, където двамата учат. Но се разпалва след първата отворена картичка, която тя получава от Димитър Чорбаджийски, заминал на фронта. Слух, достигнал до Мара, говорел, че той е убит. Тя е потресена. Но отворена картичка, получена до нея по-късно, казва:“Много здраве от възкръсналия Чудомир“…

Колко са различни двамата, се вижда и от сегашната изложба под покрива на Галерията

И в картините си, както и в словото си,  Чудомир остава близък на хорската глъч. Описва я, иронизира я, изследва я със средствата на живописта, дълбае в нея.  Пъстрата безредица на бутаницата по пазара… Хитри очи, ехидни усмивки, рошави мустаци и невчесани коси, накривени калпаци, алчни пръсти и протрити цървули. Чудомир е рисувал безпощадно. Към жените, май е бил по- често милостив.Пръгърбени фигури, отрудени ръце, забулени забрадки, тежки цедилки…Но и нездраво  махленско любопиство. Изградени с насмешка образи. Уникален, несращан у друг художник, колорит. И в тази изложба „говорят“ цветни „Нашенци“, макар подборът съзнателно да е избягвал най-популярните от тях.

И като пълен техен контраст, от дълбокото бучи тъгата в маслените платна на Мара. Тя не идва само от мъртвото в окачените на ръждивия пирон патици и детските очи от нейните портрети. Мара обичала да рисува деца. Може би, защото нямала собствени. Едни сериозни са нейните детски портрети, част от които виждаме и в тази изложба…Едни умислени. Някаква нерадост крият и свитите устни на уж красивите градски жени с издържани прически и цветя в роклята.  Зад една от тях, зеленее решетка. Несвободно приведени са и нейните бели божури, макар пищно изпълнили светлото пространство. Очите на нейните слънчогледи също гледат надолу.

Но изключенията от тази палитра в полумрак, знак за нейното класическо художествено образование, говорят друго. И – то, какви неподозирани изключения! Дори само едно от тях, което грее с пълна сила в „Смеещите момичета“ е достатъчно, за да провидим през тяхната преливаща радост, дълбоко скритата от света светла  и копнееща  щастие, душа на Мара.

Красивата душа на Мара не е останала скрита за Чудомир

Тя направо струи от портрета на Мара, рисуван от Чудомир през 1926 г.,  познат акварел, вкючен и в тази посмъртно съвместна изложба. Зад светлото на лятото и сред зелената игра на листака като под домашната смокиня, или буйналата асма,  ни гледа една прекрасна одухотворена и деликатно игрива млада жена в оранжево-червена блузка с къси ръкави.

Плътните фино изрязани устни, чупливата, но подредена коса на модерната тогава черта, елегатният врат над примамливата извивка на раменете…Овладяно стремление към романтиката на живота с обичания мъж. Това е една друга жена. Твърде различна от онази Мара – с прибраната усмивка и бялата якичка на учителската рокля край още хубавото деколте, картина, която екипът на галерията е избрал да направи вход към цялата сегашна експозиция.

Различна от онзи автопортрет в бяло и виолетово, който самата художничка си прави десетина години по-късно – през 30-те, когато вече двамата с Чудомир са се върнали от специализация в Париж, Франция. Където научават много. Но и където и когато губят още нероденото си дете. В по-късните им работи, парижкото влияние личи. Както и болката от най-личната им загуба. Особено, при Мара.

Мара и Чудомир остават под един покрив за цял живот

Тя не крие, че не харесва шумните компании на местните бохеми и столичните артистични гости. Нейната природа и възпитание са далеч от тая глъч. Нейният поглед към изкуството – също. Казанлъшките светски пазарски хроникьори не спирали да одумват нейната нервност и дори сприхавост край тези приятелски поводи, неведнъж приключвали посред нощите или направо – заранта.  Като жена, също се е чувствала не веднъж засегната. Близката връзка на Чудомир преди смъртта му с една друга известна Мара, актрисата Мара Пенкова, е само един факт, причина за това. Тя не отива в софийската болница да види съпруга си преди смъртта му. Той се хвърля по гръб напред през прозореца, за да е сигурен, че краят му с удар в тила е гарантиран. Но изрично указва в известното си завещание, Мара да остане в къщата им до края на живота си.

Не става така. Силните власти в края на 60-те и началото на 70-те, пращат Мара в малък апартамен,т където за нея се грижи близка. Къщата им на ул.“Трапезица“ до пазара и Гимназията в Казанлък, където преподавали рисуване, е определена за музей. Още, докато тя е жива. С изтръпнали пръсти и забулено от лекарствата съзнание, Мара подписва документи, с които е притисната да одобри изхвърлянето си от собствения дом.

Но там остава нейното ателие. И нейните платна. Остават и Чудомировите хиляди рисунки, скици, картини…Част от които са подредени днес в „Цветето и Дъбът“.  Животът им заедно е изпитание. Чудомир също пред много близки признава дълбоката си тъга, скрита под смеха на текстовете и боите му. Но в жълтата къща с малката веранда, скромния кабинет,  тясната спалня и мрачната кухня, където изтънчената Мара не обичала много да се върти, там,  където днес е Литературно-художествения музей с неговото име в Казанлък, съпрузите остават заедно. По някакъв необясним начин си остават верни. Под общ покрив – Ориста на артиста. На изкуството. Което ги събира отново в една необичайна изложба.