Верно ли в Казанлък е най-прекрасно, верно ли на света, няма по-чудно място от тук!? Ми, не съм докрай убедена, да ви кажа. Тръгнах да проверя. По улиците, естествено. Къде са хората, ако не там. И да липсват като при  извънредно положение, следите от тях са налице. Следите винаги остават.

Понеже ми е близо, стартирах от Културния дом. Едни треви по тротоара, един вечен бус върху него е смачкал плочките…, Една-две полудомашни котки плюс две недомашни кучета ровят в торба, извадена от съседното непочистено кошче. Едни хора минават, никой – нищо.

Едно добро дело шаренее от „Сърцето“ с капачки за благотворителност на изток от Културния дом.  Позарадвах се. Остатъци от добро дело се мъдрят в градинката към пазара. Там преди към две години добри момчета бяха посадили дръвчета, оградили с дървени скари лична изработка и нещо като парапети – пак такива. Повечето не са такива, каквито бяха. А  наоколо е все така в треви.

На самия пазар най-много са добрите.

Там в студ и мраз,  и  в тежка жега, едни герои над камарите плодове и зеленчуци се мъчат. По другите градове – затворени пазари, модерни щандове, хората на скрито, не ги вали, не треперят зиме, нито се потят лете…Тука няма такова нещо.  Някой добър човек се е „погрижил“, докато се навеждаш за картофите, да ти падне  чантата от рамо, че да събориш  пипера или там, каквото от щайгите, между които едва прекрачваш към кантара…Къде да сложиш торбите, как да бръкнеш в портмонето? – Никакви екстри ни за потребителите, ни за техните кошници…

Баничарниците под пазара…, мазно и по плочките. Не съм се спирала скоро пред тях, не знам, какви мерки спазват. Наоколо – будка до будка, зелени-червени-сини-черни-бели надписи от тенекия и фолио, метални решетки, пластмасови решетки, дървени решетки, кой каквото му дошло на ума, това си направил. Никаква идея за цялостен облик, никаква концепция естетическа. Това по света не съм видяла, а и у нас в големите градове  отдавна махнаха будките от всякакъв вид и калибър по всякакви „зелени площи“ и други градски празни „петна“. Но, будките дават хляб. И в Казанлък сме ги оставили да ни превземат в името на това добро дело. Естетиката хляб не дава.    

Още по-добри дела са сътворили живите за своите мъртви.

Те са разлепили физиономиите им по всички колони на „Белия магазин“, тъй че ги избелва слънце, накъдря ги дъжд, чегърти ги някой келеш от скука, времето ги свлича по мрамора, но иначе, доброто дело, е налице. Въпреки акцията на кмета Дамянов отпреди над десет години, който си бе наумил да откаже казанлъчани от тоя нелеп навик да мажат къде ли не, с какво ли не – обяви, афиши, плакати и не на последно място, некролози. Даже колоните под „Искра“ и на пазара, бяха надлежно минати с пароструйка. Но ефектът отдавна преля в нов дефект.

Противно на пропагандата, че Доброто е рожба на днешния ден, звучи надписът на Джамията под пазара

Да обичаме града си, това не било опорна точка на тролове из фейсбука на 21-и век, откривам. То било завет от време оно. Традиция. Захвърлям иронията и чета с помощ от приятел, надписа на чешмата на Ески Джамия.  

„Лицето на водата на този град е превъзходния дар.“

От Мехмед Емин ага, капуджибаши при Високата порта.

„Истински рай направи мястото този добър човек.

Силата на водата е за благочестивите като желан небесен дом.

Той облагороди този извор на живота.

Наслаждавайте се на красотата и любовта на града.

Щастливо да е това място за нравствено очистване.

Като вода да преминават грижите ни винаги, Господи.

Вие, които се наслаждавате, сте приятели на водата.

Казвайте за нея, че прилича на извора Гевсер.“

1843 г.   Мехмед Емин Ага, известен като Караферлията.

Знаем ли ние, най-добрите и най-милеещите казанлъчани, че Ески Джамия е най-старата сграда в обичния ни град?

Съмнявам се. Ако това ни впечатляваше като най-достоверен източник на датировката на основаването на Казанлък покрай Старата река – в началото, като военен лагер, то щяхме поне една табела да сложим за тази сграда, паметник на културата – Ески Джамия. Строена е най-вероятно в периода  1394 – 1412 г. Веднага след идването на турците по тези земи. Край нея, пазара, съда и хамама, пораснал и цял Казанлък. Оказва се, нашият град е на едни 600 години. Въпреки тракийското наследство, което обаче, знак за населено място в чертите на Казанлък, далеч не дава. Севтополис не е Казанлък. Той е царска резиденция, не полис. А Тракийската гробница е гроб, не е жилище. Да не отиваме в научни спорове…Научните спорове не устройват нашата рекламна туристическа концепция. Ние сме модерни хора. Убедени, че всичко започва от днес. Че, каквото и да е било вчера, то е важно само дотолкова, колкото да обслужва днешните ни цели. Новото за нас – добрите,  е най-доброто. Най-новата публична сграда в Казанлък, май е Музеят на розата. Следователно, той е най-хубав. Джамията не ни интересува. Все пак, това е част от „турското робство“. Че, ако не беше „турското робство“, Казанлък нямаше да го има, това е друг въпрос. Това е въпрос отново на научен спор. Нас науката слабо ни вълнува. Учени в Казанлък почти нямаме. Няколко в „Арсенал“ и двама доктори на науките по музеите. В Колежа почти всички са гастролиращи. Познавам десетки доктори на науките от Казанлък, но те избягаха, а и не виждам някой с нещо да ги приласкава да бъдат полезни на родния си град. А, поне трима от тях, биха могли да напишат обективната, научната, достоверната история на Казанлък, без пристрастия и без емоционалните сантименти от туристическите брошури. Но, тези учени вече не живеят в Казанлък. Следователно, за какво са ни? На нас Тео ни стига. Но аз предлагам, Тео да не го броим.

Тео не се брои, той е Явление.  

Подобни явления, стават все по-редки, за съжаление. Пък и, доколкото знам, Тео не е толкова добър човек. Той пишеше двойки на мързеливците и незаинтересованите. Пък и ако беше чак толкова добър, що не преподава в Школата по физика, дето уж за него я създаде МОН, ами хукна по горите да прави своя на километри от Казанлък…?

Това си мисля, докато търся добрите хора на града и по-точно, на следите от тях. И завивам през КИАЦО –то към центъра. Тук са действали много добри хора наведнъж. Някои са вдигнали от една временна постройка, цял палат от офиси. А, може и жилища да са, предстои да разберем. Други са направили напук – своето си парче земя, няма и няма да асфалтират, та да стане едно цяло с общинското парче паркинг. Затова, вероятно, половината от паркинга е в чакъли. Трети са олепили нещо като сцена с тапет рози, по който понякога тече вода като от водопад – връх на естетската градска среда. Други са циментирали бутафорни колони за вход към нещото. Трети са оразмерили сборът от водоскоци не към центъра на композицията, а „на теслеме“ към нея. Слава, Богу, медицинските шкафове с имитации на тракийски артефакти, са позакрити наскоро с някакво фолио. Масата в центъра, която следва да указва на туристите местните забележителности, не ми е ясно каква функция понастоящем има.

Но най-ми хареса делото на някой, вероятно съвестен човек в светлоотразителна жилетка, който в името на чистотата, е промушил през продъненото кошче за боклук, черен найлон, та да не падат боклуците в тревата, поради липса на дъно, избито също, от някой друг добър човек.

Добрите дела на казанлъчани ми дойдоха много за днес

В далечината виждам една поне стогодишна интересна сграда с архитектурни орнаменти, чийто партер е целият олепен в почти черни плочки за баня…, заради разположен на улицата фризьорски салон. Зад гърба ми останаха поне трите вида колци на тротоара – едни бетонни, други – метални , едни изправени, други килнати и всичко това струпано на едни не повече от 20 метра… в посока пазара срещу съда.

Та, завих обратно към къщи. Но те, добрите дела продължиха да ми се натрапват сами. Как да не се натрапват, като те са така много! Върху скоро ремонтираната фасада на „Падналата гимназия“,  някой е оставил своята доброта на футболен фен, запечатана със зелен спрей… Друг е лепнал обявката си точно върху новата кутия на Енергото. Трети е забравил да измаже цимента на основите на новата ограда на МГ-то и тя стои ръбеста и грознее. Кръгът се затваря пред къщи. Там всеки ден добри казанлъчани спират напреки на маркираните от съседите, за удобство, места за паркиране. Идеята е, да има за всички. Да има, ама пак няма. Едно „кобми“ е заело места за трима.

Надеждата в търсене на Доброто, не – на най!- Доброто!, ме праща у фейса

Толкова много добрини наведнъж, няма как да намериш навън. Обиди, директни клевети, грозни думи по хора, които нито знаеш, нито познаваш, но които някой срещу тролски стотинки ти е казал, непременно да следиш, и белким продумат две думи, да бъдат оплюти, тъй че повече никога да не посмеят да се обадят. Ама, че ти си невеж, а те – вещи, ама че ти си платен, а те – говорят със съвестта си, ама че не било вярно, ама, какво от това?  

Ти си лошият по презумпция, те са абонирани за Добрите казанлъшки дела.

От тях почва и с тях, надявам се, да не свърши тоя град на захаросаното добро, на шарените шекерени словесни пръчици, на панаирджийския фейсбукски памук и разбира се, градът с розовото знаме. Нека не го забравяме и него – много добри наши съграждани, са го оставили намотано да се ветрее, сигурно до догодина. Следва да занят, че догодина ново, едва ли ще им дарят. Ако искат пак да си го веят празнично, да го изперат, изгладят, нафталират и го сложат в скрина. Сигурна съм, че отново през 2021-а ще имаме повод, да се поздравим с още от най-добрите дела на света.

Но, понеже аз съм един лош човек, който все не харесва и все „мрънка“, ще си кажа направо: бих предпочела, до догодина да виждам по-малко от гореизброеното, тогава, може и знамето да си  развея. Тая година се въздържах. В името на добрите хора от миналото и на утрешните добри казанлъшки хора.   

Както е речено на чешмата на Мехмед Емин Ага, велик везир, дипломат, който наредил на Гаврил Кръстевич да изработи проект за Българската екзархия:“

„…Наслаждавайте се на красотата и любовта на града.

Щастливо да е това място за нравствено очистване.“…

.