Имало едно време един град. Пролетес той се будел преди изгрев майско слънце от песните на моми и невести, които идели откъм росните полета, втъкнати между зеленото от буките на Стара планина и Средногорския дъбак по хълмовете с Мегалита.

Младият вятър, който и днес води Слънцето за ръка всяка заран през баирите на Саръяр от изток и го търкулва надолу по стръмното над Гьосово към Долината, разнасял още втъмно нечуван аромат на сладост и свобода с име „Роза Дамасцена“. Омайното цвете, изворът на богатството, новото бъдеще на тукашните хора.

Странни хора били това. Мирни хора, даже – покорни. Живели си те под крилото на Султана сал за единия хляб векове наред, докато по чудо нещо взело да се случва и тям, та наченали и те да дишат малко по-друго, по-ведро, по- истински. Поразкършили дух, понаучили се от преселниците из близките възрожденски села, че може и по-иначе да се живее. По-смело, по-смислено, по-свободно. Вдигнали си училища. Някои се позамогнали. Не им стигало вече търговските пътища до Цариград и обратно да минават с дисагите мускали розово масло – натам и пълните с жълтици кесии – наобратно.

Вперили поглед на Запад

Европата им харесала. Алъш-веришът с мускалите и там вървял, че и по-добре. Приискало им се на замогналите се нашенци от Долината и те по европейски да живеят. Но не край канторите си на Запад, а тук, в тяхната си Долина.

Децата си по Париж и Виена пратили да се образоват. Къщите си вдигнали по виенски образ и подобие. Дошло време и читалището си да стегнат, а после – и Педагогическо училище да си отворят. Че да има нова България и даскали, и с тях – ново бъдеще за децата си.

Заприиждали в Града учени от Мюнхен и Прага

Един д-р Кръстев дошъл, философ човек, писател. Директор го пратили в Педагогическото училище, пък той малко останал, по София се запилял, голям учен станал. На писаното слово човек. Словото, дето още тука в градеца насъбрало край него други умни глави, даскали, та кръжец отворили. Мисловен кръжец, който пораснал, толкоз пораснал на хора и акъл, че го кръстили по Софията като се преместил, по новому – „Мисъл“. Но оставил докторът част от себе си тука, в градеца. И даскал Антон Страшимиров, и той оставил. И още други, що заедно една Искра в училището запалили. Ученолюбивата дружина „Искра“. Ново читалище, един вид. И то, какъв само, вид! То така бърже пораснало, глътнало предишното и Духът му така надигнал глава, че му завидели отблизо и надалеч! То сказки, то пиеси давали…, то списание детско тука заиздавали… А преди това още чак Музей за старини и изкуства си направили, още у лето 1901-во…

Един Иван Енчев – Видьо и един Петър Топузов имало тука…

Двама се намерили покрай Дружинката и без много да му мислят, в тоя град, дето някои му викали Дремиград, музей под покрива на читалището си събрали. То градът и за нова сграда на читалището си събрал лепти, та да я вдигне. И – вдигнал я…И заприиждал народът под покрива му. Нов живот заживели хората. Градски. Европейски почти. Искрата се така разпалила, че под тоя покрив един светъл ден Топузов Петър си наумил и вестник да побере. Не като другите вестници, дето Стъргалото описвали и Градско-общинските дела. Нов вестник, на искристите вестник…

Вестник „Казанлъшка Искра“

Да списва и записва всеки камък кога, как и що е положен тука, да пази, да помни кой-кой е, да пише чудната градска история за тези, дето могат да четат. Днес, утре и по-вдругиден. Било 1-и юни 1924 -та.

Да е като вкусната чорба, дето в нея има всичко , дето мож докара радостта на гладния за Слово, Дух и Светлина, нарекъл Бай Петър за съдбата на вестника. И още от първия брой изписал Десетте правила за списването на вестника, досущ като тези на

на тогавашните световни вестници.

Събрали се Петър Топузов, Стефан Попвасилев, Гено Дочев, Маню Стайнов, Стефан Мирчев, а после и славният Димитър Чорбаджийски – Чудомир. Същият, хумористът, художникът, оня страстен описател на хората, полята и чукарите на Долината, дето отдавна е на оня свят, но тука се и до днес тачи. Поел той Културният отдел, а Гено Дочев – стопанските теми. И писали, та се скъсали. Не за пари, ни за слава.

А за чиста Полза роду

Всеки декар посевна земя, всяко читаво зърно, всеки път, село и паланка от Долината са по страниците на казанлъшката „Искра“. И нейните хора! Лицата им, личните им пътеки…

Хроника, дето надали някой техен наследник вече ще се наеме да издаде том по том в ненаписаната още „История на Казанлък“. Тъй било с писането и в по – модерното време на една власт от една само партия. Нарекла се тая власт, „народна власт“. Вестникът сменил опеката на читалището с покровителството на Партията с главно „П“. Да се записва всичко пунктуално, обаче си остава закон. Редакцията набъбва от пишещи, хорската диря към нея, също.

Приказката продължава

От 1-и юни 1924-та е вече минал

над половин век. Партиите стават много, сякаш Промяна се задавала. Почти истинска, да не повярваш. Градът загъмжал свободно. Свободните му хора поискали все повече да си кажат, каквото има да си казват , ама не на пейката отпред, не на уше в завода, а направо по страниците на „Искра“-та…. И си казвали.

Който може да чете, да чете. А, народът тогава четял, даже се абонирал, чакал всеки петъчен ден, та заедно с градския пазар, да си вземе и своя си вестник. И така, към две дузини лета време. А списващите си писали с хъс. И писали, и плакали, и се веселили.

Но хубавото изведнъж секнало

Завъртяло се колелето, отнесло се времето някак настрани от хората си. Дошло време Лъжовно. Време нечисто. Мръсно време. Времето на Единия господар, де поискал само себе си да величае, само неговите дела да се знаят. Само Той/Тя да се помни…Само Той/Тя да се шири от горе до долу и от ляво на дясно по колони и редове на тачения градски вестник. Искали – дало им се. Поомърсил се и вестникът. От времето, сигурно. Усетили читавите граждани тая нечестива му работа. Взели да странят от него, да го отминават, да го незабелязват. Да го необичат толкоз. Забравили го направо. Нетърсели го вече да изплачат болежките си. То и място за техните болежки, там вече се ненамирало. Щото списващите за завета на Чудомир и Гено Дочев нехаели, та камо ли, за едната Полза роду да блъскат. Новите списващи не били родом от чудния град. Ябанджии били. Другоселци. Те Полза роду не знаели що е. Просто, не били ни от тоя край, ни от тоя род, ни от тая Топузовско-Чудомирова порода.

Тъй дошло лето 2021-во. Тъй се доредил 1-и юни. И на тоя ден Слънцето търкулнало светлото си колело от Саръяр през Гьосово надолу към Долината. Понесъл се сладкият мирис на гюл заедно с мокрия вятър. Защъкали градските хора по умитите от дъжда плочници край Читалището. Срещнал един мъж една жена и ѝ рекъл:“Абе, „Искра“-та откога не излиза вече? Така я четяхме навремето! …“…

Излиза, рекла жената, ама и аз отдавна ни съм я виждала, ни съм я зачитала….Ноооо, виж, че четяхме я много навремето, че я и писахме, по това спор няма…

Тъй свършва тая розово-нерозова приказка за един, някога – чуден град, с едни чудни цветни хора. И аз бях там, и аз поживях. Четох. Че и писах. И се радвах, и се веселих.

P.S. Честит празник, казанлъчани, оставили сърцето и буквите си по страниците на любимия ни вестник „Искра“! За едната Полза роду!