„7 879 крачки!“ – съобщава жена с вид на млада пенсионерка на мъжа до себе си, който държи за ръка 4-5 годишно дете във върволицата нагоре към Шипка. Толкова е отмерил крачкомерът от паркираната надолу по пътя семейна кола до първите сергии, от които към лятно-синьото небе се носи сладък мирис на казанлъшки понички. До заветните стъпала от подстъпите към Паметника на Свободата остават още „само“ няколко завоя. От старта по пътя нагоре е минал повече от час. Стотици, стотици лични автомобили са подредени туук от тъмно заранта на 3-ти март 2021 година. Днес, Националният празник на Република България. Някъде съвсем долу, на изхода на градчето Шипка, вече ги е спрял кордон полицаи в нарочна отбивка в дясно, за да връчи лично на всеки водач отрязък от лист А4 с текст, който предупреждава, че да не носиш маска на открито, когато има струпване на много хора, е не само опасно, но и забранено!

След 5-6 километра пеша по стръмното на асфалта, с раничка на гърба, знаме в ръката или забочено в джоба на якето, вече си забравил, че насред Балкана, било забранено в колоната нагоре под щедрото мартенско слънце, пъхайки без дъх, да ходиш без маска…

Майки и татковци, деца по раменете, дори детски колички в 10 преди обяд нагоре по стръмното, още някъде от към Царския завой… Повечето българи по трасето дори не предполагат, че ги чака качване от поне два часа до Паметника, но бързат ли, бързат. Асфалтът запомня нетърпеливите им стъпки в  маратонки-кларкове-кубинки-кецове-„пионерки“ и дори – токчета.

Нещо дърпа хората устремно нагоре

Признавам, че днес станах преди 7 сутринта, сложих сандвичи, шалове и шапки, ръкавици и бутилка с вода, само за да разбера, какво дърпа българите нагоре към „Шипка“, както новото българско време нарече мястото на Епичната битка на вр. Свети Никола, променила за нас по тези земи, ходът на идната ни история. Опитът ми на журналист с привилегията на служебния пропуск, който те качва директно пред Вечния огън, години наред не даваше отговор на тоя въпрос. Отговорът трябваше да бъде потърсен в тези 8 000 крачки нагоре по пътя и в още над 800 – те стъпала от подножието към върха, заедно с „обикновените“ хора на България. И точно толкова стъпки – обратно. Потърсих го – отговорът, няма за кога да чакам, каня се от поне 5 години. Задминават ме стотици млади хора, деца и тук – там побелели коси на пешаци, десетки колоездачи и едва дузина автомобили, пуснати с пропуски от полицията, под недоволните погледи на шарената задъхана върволица. Полицаите са раставени в двойки през сто метра още преди Царския завой. Но не се натрапват, макар да беше далеч по -полезно, ако поне съобщаваха на последните дошли, колко са километрите им на собствен ход нагоре.

„Ботев и Левски не са имали маратонки“

„Ботев и Левски  не са имали яке и шапка, нито маратонки, ходили са и боси…“, обяснява побеляващ татко на сина си в тийнейджърска възраст. Същото чувам и в редицата по-нагоре, с допълнението: “Хората са се били, умирали са тук в битка от два дена в жаркото слънце на август 1877-ма, ние един връх пеша и без битка не можем да качим…!“.

Край мен върви младо семейство роми. С момиченце в розово яке. Осемгодишно. Малко преди първите каравани с хапки и джунджурии таткото го качва на рамене. Друг татко ме изпреварва от ляво с уникална количка, в която заградено отвсякъде от вятъра, спи няколкомесечно бебе“, майката води за ръка баткото. Не чувам никой да мрънка. На половината на пътя млади хора са пуснали музика и канят минаващите на родопско хоро.

Нетърпеливци хващат направо през гората, по неясни пътеки нагоре към билото. Повечето са ученици. Някои – организирани от учителите си.   

Докато се радвам на чистия въздух на глас, главата на семейство с две деца ми подвиква иронично:“Внимавайте, тук, на Шипка е най-опасно! Така казаха от НОЩ!“…  

Регистрациите на автомобилите, паркирани в дясно са от цялата страна – Пловдив, Хасково, Перник, Смолян, Кърджали, София, Варна, Благоевград…Сигурно е същата гледката и от Габрово към Шипка. Много собственици са украсили, кой както го разбира, колите си, с национални символи – трибагреник, ликовете на Ботев и Левски…Има дори цели цитати по някои от колите. Малко преди върха се продават всевъзможни формати национални флагове. Тук-таме има и руски знамена, но не видях някой да е развял руското знаме на Шипка. Сигурно е имало.

Почти два часа път от колата до върха

По-възрастни хора, семейства с деца и просто, неопитни туристи, днес качваха по шосето от юг трасето до Символът на българската Свобода. Това, без да броим стръмното по стълбите, над 800 на брой. Още преди първите стъпала, човек си отдъхва, най-после е на Шипка! Отвсякъде прииждат българи – от север и от юг. Гъмжилото е превзело площада на 25-я километър. Автоматите за кафе са запечатани, заради коронавируса. В далечното се вижда стълпотворението пред едното тук заведение – ресторант. Другото на върха не работи. Предвидливо съм заредила с чай моята термо чаша.

„Последний  напън вече е настал!…“

Няма как да поемеш по стълбите без да минеш портала на полицейската проверка за оръжие.

Предупредени сме от медиите вчера, понечвам да сложа и маска. Така пише на бележката в джоба ми, която пазя от полицейския пост на входа на прохода. „Днес е празник!“, провиква през рамото ми някой от групата в униформи и прибирам маската си в джоба. Не съм очаквала това от униформен в условията на пандемия. Но не си и представям, как със 110 пулс в бутаницата нагоре, ще трябва да нося и маска. Наум си казвам, знам, че Музей „Шипка – Бузлуджа“ е осигурил линейка. Не е изключение в подобни навалици, да се случват дори инфаркти. С тия непразнични мисли в главата броя стъпалата едно по едно. По баира има сняг, но стълбището е идеално почистено. Може дори да приседнеш на пейки встрани или на пъновете, останали след лятното почистване на дърветата в непосредствена близост до стълбите.                  

Народ-народ-народ!

По стълбището е направо задръстване в час пик 12.30 по обяд. Много хора слизат вече обратно, тези, които са станали съвсем рано, за да паркират по-близо до Шипка. Други като нас, още драпат към Паметника на Свободата. Говорят малко. Някои кашлят. Тревожно се озъртам. Спешно забравям коронавируса със самочувствието на човек с антитела, но не без „едно наум“. Хората бързат. Трябва да се качат, да видят България от високо, да си щракнат селфи, да развият знамената от гърбовете и джобовете си. Да поемат чистия въздух на Свободата, който като никъде другаде у нас, се усеща точно тук. И да се върнат отново по 800-те  стъпала и своите 8 000 крачки по шосето обратно. На половината качване възрастен музикант разпъва кожуха на стария си акордеон и под мокрите сенки на букака народът потъва в „Облаче, ле бяло…!“.

Някои оставят по лев-два, други, повечето – отминават. Пред мен млад внук буквално влачи баба си нагоре. „Защо сега така…, карате ме да се чувствам виновна…?!“ – пита се жената на ставане от пейката встрани. Но продължава. Тук се сещам отново за линейката…Не я забравям и докато младеж случайно среща свой  белокос познат: “Браво, Браво, че си дошъл, на колко си години вече?“ – „Минах 80-те…“.

„Мамо, колко са тези стъпала, колко, колко?“ – не спира да пита десетинагодишно момче. Младата майка се ядосва, че не знае отговора и се взира в краката си за надпис, който да бележи броя на стъпалата, които вече си изминал. Такива резки с цифри, по камъните, строителите преди половин век са ни оставили. Да се знае.    

Отново виждам семейство роми

Многобройно семейство, добре облечено, възпитано, качват се към върха. Тихо. И пред нас се вдига вече достолепният силует на Паметника на Свободата. Признавам, че след над два часа път, почти се отказвам да стигна съвсем до горе. Но нещо и мен ме бута натам. Така с последни сили финиширам пред барелефите на широката площадка под погледа на бронзовия лъв, замръзнал на вечен пост сред каменните блокове на паметника. Там нещо се случва. Старият ми журналистически нюх ме води направо към купчината хора, сред които подозирам, че е спрял Президентът на Републиката.

Да, така е. Президентът си говори с българите.

Виждала съм отблизо какви ли не суетни сценки на флирт с тълпата от не един президент, не един премиер и дори с Цар – министър-председател. Но фокусът на фотоапарата  ми винаги е бил с ракурс откъм „кошарата“ на медиите. И този път журналистите са почти окошарени в специално каре зад оградата за простосмъртни, надлежно обточена от гъст кордон скучаещи полицаи. Медиите чакат. Ще питат, после ще тичат светкавично да кажат, какво, аджеба рекъл Президентът на Шипка в отговор на техните така съществени въпроси. Хилядите на Шипка, това сякаш малко ги вълнува. Те си имат своето преживяване. Който иска се е спрял при държавния глава, който иска си минава, все едно него го няма. Той си говори с българите кротко. Даже, някак деликатно. Няма шумни словоизлияния, няма показни снимки в едър план от служебния фотограф, няма дежурна усмивка и потупване по рамото. Не че няма снимки за спомен. Но и хората са деликатни. Повечето са млади. Някак не смеят напористо да пристъпят.   

„Не се поддавайте на провокации!“

Пенсионер предупреждава Президента. И за по-авторитетно изтъква: “Бил съм спортист, знам!“. След което Президентът тръгва към медийната кошара за дежурния в подобни случаи брифинг на крак.

Струпването е голямо

На Шипка, ако искаш да говориш през нея със себе си, трябва да идеш сам и не на Трети март. Днешният ден не е за това. Днес тук надделява друго усещане. Не за вглъбеност в личното, а за приобщеност към Цялото. Тук не си сам днес. Тук си в многото. Сред хилядите българи като теб. Част от цялото. Сигурно затова точно на Трети март хилядите идват тук. За да усетят, че има нещо, което свързва всички на тая земя в едно.

Цялото България.   

Няма друг отговор на въпроса, заради  който днес минах своите близо 20 хиляди крачки за Шипка. Нагоре и обратно. Надолу също не е леко. Назад към подстъпите на върха множеството все така приижда. Младежи в народни носии от Ямбол ми казват: “Честит празник!“, докато снимам един от тях, маскиран като кукер и понесъл тежък пояс от бронзови чанове на кръста си – цели 20 килограма! Зад гърба ми, вече щастливи по нанадолнището, силни момчешки гласове дават тон за „Българи, юнаци!“. Отгоре им подвикват момичета с рефрен от патриотична песен.

Акордеонистът все така извива „Облаче, ле бяло“… В ниското се реди хоро… Мъже на средна възраст са понесли велосипедите си по стълбите…

На шосето, докато ПТС-ите на националните медии със силата на пропуските си разцепват колоните от хора, бързайки към редакциите си, да напишат какво е рекъл някой политик на Шипка, включвам крачкомера.

След 1 час и 25 минути с набити крака и разгорещена кръв финиширам до колата си, паркирана на 5 586 метра по шосето надолу, които съм изминала с 3.9 километра в час. Часът е 15.00. Последните паркирани коли са почти в град Шипка. Това значи, на 10 км и още над 800 стъпала под Паметника на Свободата. Но продължават да идват още българи. Дали знаят, че ги чака толкова много път до там и обратно? Дали ще успеят да се качат, че и да се върнат пеша? Дали е прав бащата, когото чувам да навиква 6-годишния си син: “Стегни се! Така нито паметник ще видиш, нито нищо!“…Нямам представа.

Единственото, което разбрах днес, е че все повече хора  идват от цялата страна през всяка следваща година. Това е някаква нова страст за младите българи. И нищо не може да им попречи.

Единственото, което не разбрах днес е, защо никой от страна на управляващите, не прави нищо този поход-поклонение пред героите на Шипка да бъде признат като тяхна неутолима потребност, която следва да бъде уважавана. И подкрепяна, вместо ограничавана всячески. Включително и с паркиране 10 км под заветния Връх на българската Свобода.  С предупреждения за санкции  в листовки, чийто текст ще обори всеки нормален адвокат. С изявления от членове на Националния оперативен щаб за борба с коронавируса от типа:“На Шипка е най-опасно!“… С наличието на грозни бараки под върха, вместо на просторни паркинги. С десетилетни кратери по пътя Бузлуджа – Шипка,  през който може да се организира движението в облекчен вариант. И с брезентови арки пред стълбището към Паметника, където десетки полицаи се чудеха, защо аджеба, някой днес ни прати там?