Стопли се днес. Най-после. Събота. По къмпингите, май стана опасно. За хотелите, да не говорим. Най-добре е, да хванем гората. Да избягаме от коронавируса. И от  нета. От него също е най-добре да се избяга. Особено днес. Там смърди. Един отвращаваш запис се върти. Издържах до минута 01.09, когато се разнесе яката чалга…И други ми казаха същото.

Поради това днес фийдът е пълен не със записи, а с гъби

Как да не се сетиш за Евгени Бакърджиев… И оправданието за синята загуба на изборите, която той обясни с масовото юрване на народа по баирите в търсене на ядливи гъби. Същото е, на пръв поглед. Но само на пръв. Някога за гъби, когато ставаше нещо важно в държавата, отиваха ония, на които не им пука. Сега, когато нещо важно става в държавата, отиват в гората тези, на които много им пука. Те са загубили надежда, те не вярват, че нещо може да се промени. Те вече не мечтаят. Те са отвратени. Те са малцинство. Победени са.

Затова пък, онези, на които изобщо не им дреме в каква държава живеят, загрижени предимно за собствения си стомах и кожа, те за гъби не ходят. Те имат по-важни задачи. Те следят хората из социалните мрежи, доносничат, топят, трупат точки пред властта. В името на една заплата в размер, близко до минималната, в името на личното си самочувствие, което друго измерение, освен сантиметрите до земята при поредния поклон, няма. Самочувствието расте правопропорционално на  сянката, пред която се кланяш и обратно пропорционално на сантиметрите, които остават от челото до пясъка. Успоредно със самочувствието расте и позицията в обществото. Проста математика. Не е нужно да решаваш интегрални уравнения. Не е нужно почти нищо. Качества, образованост, достойнство, изобщо не са ти нужни. Обатно – те вредят. Помага  да повтаряш мантри, опорни точки,  да  докладваш из фейса и зад него, да си трайкаш, да си пасеш тревата от ниско и да ти е хубаво. На който му пука за обществото, в което живее и ценностите, които то  преследва, той  не прави така. Той се бори, той спори, той иска дебат, той вярва на експерти, не на политици, изобщо – мисли с главата си.

Докато накрая тая глава се счупи.

Все пак, трябва да се оцелява обаче. Затова малко преди да си счупим главата, имаме друго решение: да се скрием поне за малко. Да идем за гъби. Общественото положение ние няма да оправим. Че – ние, кои сме… Показват ли ни всеки ден по телевизора? – Колко пъти сме печелили избори? – Подаряват ли ни магистрали за рождения ден? – Не. Тогава, какво, собствено искаме? – Ми, вече нищо. Затова отиваме за гъби. Да се наведеш да откъснеш една манатарка, е къде-къде по приятно, от това да ровиш нета за пошли записи. Гледката на една гъбка отблизо е къде по-драга  от носа на нечии скъпарски обувки, които може всеки момент да ти размажат физиономията, щото така им е сгодно.  Но, айде, без лексика, която отвращава още на 01.09! На точно тез гъбари, тя, някак не отива.