Точно една година, откакто изпратихме Дичка Петрова нататък. Но изпращането е непосилно за сърцето. Приятелите винаги остават. И Слави е отдавна там. Благодаря на Дичка и Слави, благодаря и от името на всички, които знам, че продължават да ги обичат. Слави го няма вече 10 години, но колко много е направил за който и да било учител от КНСБ, докато ръководеше синдиката в Казанлък…Кой ли не му е звънил, на кого ли не е помогнал…? Дирята му от годините в читалище „Искра“ винаги ще свети. Приятелско рамо, другарска ръка, подкрепа, шеги, съвети, радост, вдъхновение, това даваха един на друг и на всички край тях тези двама прекрасни наши приятели, които няма как да забравим, ако сме хора, наистина.

Усмивката на Дичка при влизането на когото и да било в музея на Чудомир, от създаването му, докато тя се пенсионира…Изпращането с обич…тя не беше просто екскурзовод или уредник, тя беше дух, присъствие, атмосфера, деликатност дори в жеста, с който поднасяше на домашин гости не хиляди, ами, сигурно десетките хиляди топли кафета, което сама правеше с любов за всеки. Отнесе със себе си много неща. Отнесе спомени за Чудомир и Мара Чорбаджийска, тя познаваше всяко копче от кутийката на Мара и всяка вратовръзка от гардероба на Чудомир. Тя познаваше тайните на създаването на музея и никога не сподели нелицеприятните от тях…Такива хора, присъствия, се на привършване Културата на Казанлък. Затова я ценим още повече!

Прощавай, Диче!

Прощавай, Слави!

Обичаме ви!