„Донка Пиндарева е съпруга на художника Теню Пиндарев. Казанлъчанин по рождение. И  по сърце.  Годините заедно, за Донка са „подарък от Господа – Бога“.   Когато го виждала, покрай работата си в Съюза на българските художници, където тя е част от  Международния отдел, бъдещата госпожа Пиндарева, не си и помисляла, че ще свърже живота си с този така увлекателен мъж – художник,  благородник  по излъчване, именит, част от столичната художествена аристокрация.  Донка и Теню някога започват обща работа по един несъстоял се проект: Албумът “Съвременна българска карикатура“. Проектът пропаднал. Затова пък, Пиндарев обичал за казва:“Албумът не излезе, но затова пък, се ожених за Донка! “20 години „дясна ръка“ в СБХ на друг именит казанлъчанин, акад.  Дечко Узунов,  превеждала,  водела кореспонденцията  във времето на 70-те, когато най-титулованият български художник е  вицепрезидент, президент и почетен президент на Международната асоциация за пластични изкуства (AIAP) към ЮНЕСКО,  Донка сега казва:“Животът ми с Дечко Узунов беше чудесен!“

Отдавна нямат жилище тук, но  тя  продължава да е чест гост на Чудомирови празници, Празник на розата, изложби, различни културни изяви. Вратите на домовете на много казанлъчани са отворени за нея. Както и нейният софийски  дом, където живеят последно с Теню, е винаги отворен за неговите съграждани.Разказват си. За Казанлък. И за Теню.“

Написала съм това преди почти четири лета. През 2016-а. Познавам семейството на Пиндареви, вече 20 години. Като всички, които ги познаваха, днес и аз преливам от топли спомени за Донка и Теню. „ТенЮ, Дианче…! Майка му и баща му така са го записали. С „Ю“…!“  –  Да споделиш присъствието на госпожа Пиндарева бе привилегия, продължава да ти свети дълго. Като оная среща у тях през март 2009-а, когато ми хрумна налудничавата идея, по повод 85-годишнината на вестник „Искра“, освен всичко друго, да правим и изложбата „Искристи – карикатуристи“.

Без Теньо Пиндарев, нямаше как да стане

Нито секунда колебание нямаше у сем. Пиндареви по повод тая ми молба, да предоставят работи за изложбата. За Казанлък те правеха всичко. „Отдавна не сме предоставяли работи за изложба, но за вестник „Искра“ – с удоволствие!“.  Трябваше, обаче да се иде до София. Качих се на автобуса, взех такси и ето ме пред вратата на апартамента. Двамата ме посрещнаха, все едно скъп роднина или близък приятел. Работата тя бе свършила в аванс и професионално. Точният прилежен списък с оригиналите, протоколът… Теню седеше на фотьойла с  достолепието на благородник,  с Донка си говорехме за Казанлък. Той слушаше.

Влюбена в Теню и в Казанлък

Тази фина, но иначе – аристократично обрана жена,  създаваше уюта на подредения и спокоен дом. Дом за двама, но и дом за приятели. Обяд, чаша вино…И нейната бърза и звънлива реч… Същинската изненада дойде, когато ме покани в другата стая с вид на ателие и каза:“Искам нещо да ти подаря!Избери си…“. Г-жа Пиндарева извади няколко литографии  на съпруга си. Избрах си нещо от ведрите му розоберачки от „Долината на розите“,  цикъл, който той самият и ценителите му, обичат по специален начин, заради Казанлък. Тази работа вече 10 години е с мен всеки ден, над дивана в хола. „Теньо, ето ти молив, да я надпишеш…!“…

На тръгване Пиндарев ме изпрати до вратата. Бастунчето, което го държеше изправен, един странен, дълбок, едновременно, широк и някак отнесен поглед. Поглед към другаде. Погледна ме някак странно, повече от веднъж каза:“Довиждане!“ и така си остана в спомените ми тази последна среща. Преди смъртта му година по-късно.

Но Донка продължи да идва в Казанлък

Любимото и място, музеят на Чудомир, място за стари приятели, отвори вратите и за нови.  Всъщност, това е мястото, където и аз най-често се срещнах с двамата съпрузи.

На всички празници, винаги тук. Години наред. Пиндарева имаше свои приятели в Казанлък – сестрите Лилия Димитрова и Гергана Гечева, Радка Башалова, която я приемаше в хотел „Веста“,  Добрина Матова, директорът на музея на Чудомир, Иво Косев от Дом „Петко Стайнов“, младите сем. Гечеви… Всички те днес тъгуват за нея. Тя бе част от културния живот на Казанлък. Идваше винаги, когато може, ако не – четеше в интернет. С обич.  Постовете от стената и във фейсбук, повече от половината са свързани с изкуството, литературата и музиката на Казанлък.         

Нейните думи  говорят още:

„Благовещение е! Днес е и рожденият ден на Димитър Чорбаджийски – Чудомир – 130 години!

„… Своеобразният Чудомиров хумор, тъй характерен за прозата му, стопля със същата мекота и благородство неговите рисунки и карикатури… Образите, разработени от Чудомир, са най-веселите жизнерадостни българи, излезли под четката на наш художник…“ Теню Пиндарев

„Снощи в Казанлък завършиха традиционните Празници в Долината на розите и тракийските царе 2018. Чрез интернет успях да проследя повечето от събитията, включени в програмата. За съжаление не всички. Те бяха толкова много и толкова разнообразни, за публика от всякаква възраст и за всякакви интереси. Гледах и се радвах, възхищавах се на труда, усилията, новите интересни оригинални идеи на организаторите от всички културни институти на Казанлък. Вярвам и се надявам, че гражданите на Казанлък оценяват по достойнство стореното и тази година за културния облик и атмосфера на града ни“.

Пиндарева наричаше Казанлък „нашият град“, а бе чиста софиянка с корени от Кукуш

Още постове от Донка Пиндарева. Думи и снимки с историческо значение:

1979 г. в българското посолство в Париж – награждаването на акад.Дечко Узунов с френския орден за литература и изкуство / Officier des Аrts et des Lettres/. Присъстват ген.секретар на АИАП Дънбар Маршал-Малагола, френският хдожник Франсоа Барон-Ренуар и д-р Олга Узунова. Да си спомним днес на рождения му ден за големия художник от Казанлък акад.Дечко Узунов /1899-1986/

1978 г. в София заседание на Изпълнителния комитет на Международната асоциация на пластичните изкуства при Юнеско. Акад.Дечко Узунов е неин Председател.

Пътуване далеч на север в Норвегия за заседание на изпълнителния комитет на Meждународната асоциация на пластичните изкуства при Юнеско. Акад. Дечко Узунов е неин Председател в онези години.

С перфекционизма на професионален преводач и редактор, г-жа Пиндарева изпиваше всяка дума и знак. Такава бе и работата и по проекта за албум и сайт на друг голям казанлъчанин, с когото я свързва животът – Иван Милев. На мисията за опазването наследството на Иван Милев, тя се посвещава заедно с дъщеря си и  зет си, арх. Александър Тодоров, внук на Иван Милев. Години работят върху това.

За мен, тази забележителна жена, остава с образа си от зимата на 2009-а – с прилежно подредената папка работи на Теню Пиндарев за „Искристи  карикатуристи“. Тя отговорно стискаше ценната папка, докато двете притичвахме  към моето такси между колите на кръстовището над Семинарията. Тя ме изпрати до другия край на кръстовището с папката работи на Теню в ръце между бучащите коли.   

За Донка Пиндарева наистина не може да се каже всичко отведнъж, нито да се открият следите, която тя остави в Казанлък, поддържайки тесни връзки с всичките му културни институти – ЛХМ „Чудомир“, Общинска библиотека „Искра“, Художествена галерия – Казанлък, Театър „Любомир Кабакчиев“, Музеят на фотографията, ИМ „Искра“ и вестник „Искра“…Те пазят във фондовете си ценни фамилни дарения от Пиндареви.

Но всички, която я познаваме, пазим нещо далеч по –скъпо, осанката на аристократ, приятелството, подкрепата и онова общо светоусещане, което събира на едно място душите, които Господ е намерил за сродни.

Светъл път на Донка Пиндарева!

И щастлива среща с Теню!  

/ТенЮ, Дианче…! Така са го записали родители му в Казанлък…!“/