Димитриус Пападакис посреща като бохем у дома си с най-новата си изложба „На път“ във фойето на Народно читалище „Искра – 1860“ в Казанлък. Мястото, само на пръв поглед „звучи“ необичайно. На поглед втори, то е точното място за тази изложба. Малкият Димитри, е увлечен от магията на славното читалище „Искра“ в Казанлък още деветгодишен. Под крилото на читалищния художник Бай Георги, за когото продължават да се носят легенди и 20 години след като него вече го няма тук и – изобщо, на тоя свят, расте мечтата на момчето да стане изящник. Така се случва, че наистина:

По пътя си Димитри тръгва от читалище „Искра“ преди много години

„Малкият“ бил заведен от баща си първо на едно друго място. Но – съвсем наблизо. В ателието на друг един местен майстор – буквописецът Тодор Симеонов. Него също вече го няма. „Да научи занаят“, обяснил бащата на буквописеца. Димитри научил. Но, далеч по-сложен занаят от писането на букви. Изградил своята собствена калиграфия в художественото изкуство. И магията на ателието на Бай Георги, който бил нещо повече от отличен читалищен сценограф, увлича Димитри по пътя. От Художествената гимназия през Художествената академия. Пътят на художник. Сбободен автор. Така – и до днес. Свободата е най-важното е за един автор, особено, за художника. Пападакис се радва, че я има.

Рисува,какво друго да прави?

Пападакис не е от художниците, които работят бавно и крият работите си, докато подготвят „до конец“ поредната си изложба. Той е художник, който споделя със своята публика, това, което е направил, дори вчера. Дори – днес. Близо до подредената сега експозиция, открита на 4-и юни, стои една нова негова работа. Завършил я вчера. Завършените вчера, някои от тях, може да видим и на неговия профил в социалните мрежи. Виртуалните му изложби събират овациите на приятели, ценители и непознати. Но през показваното от него, струи, освен художественото, и едно друго нещо – светла атмосфера на широк приятелски кръг, влязъл в профила му, за да се порадва, да намери сродни души. Същото широко гостоприемство се усеща още на входа и сегашната му изложба в читалището. Авторът е тук, той посреща своите гости. Обговаря с тях, споделя. Разказва приказки. Заедно с перфектният бял панталон и спортно-елегантната му риза, тук е и духовното му присъствие. Пътят му в изкуството.

Това не е голяяяма изложба…!

Това е изложба на най-новото, което Пападакис е нарисувал в последно време. Тя няма за цел да го представя като автор – от-до. Тя е просто една цветна спирка по пътя. Тя не е целият му творчески път. С техниката на енкаустиката, Димитри е различим отдавна. Изкушен е от нея и я прилага още от 1987-а година. В това отношение, не е изневерил на себе си. Релефите, които восъкът, като основен елемент, рисува, са пъстри, както при Пападакис, е често.

Нещо отвъдно се усеща в неговите платна.

Дълбочина, плътност, която е тук да ни каже повече неща, от това, което виждаме на пръв поглед. Взирането в имената на картините, го потвърждават. На входа ни посреща търкалящият непрестанно своя камък на съдбата – Сизиф. В Нещата, показани тук, има и друга символика. Ценителят, трябва да я открие сам. но със сигурност още в началото става ясно:

Художникът е провокиран от Будизма

Отдавна е това. Личи и в тази експозиция. „Шамата“, подказва тихият път на целителната за мислите медитация. Но равната повърхнина на покоя на чистите мисли, не е единственото битие на художника. Виждаме нейното пълно отрицание в „Огън в сърцето“ – жарта на цветовете подсказва за една клокочеща творческа природа, която авторът няма защо и не крие от своята публика. Той не крие нищо. Неговото изкуство е споделено. „Дихание“, „Мирмида“, но и „Розобер“! Романтиката и изненадващите преживявания с морето в „На път“, но и домашният любимец в „Шери в дъжда“.

Фактът , че Пападакис е и реставратор, впрочем, единственият професионален реставратор в Казанлък, прозира от едно от големите му работи тук, в която виждаме кривите на църковни куполи през златния варак на вградената мозайка в платното. Димитриус Пападакис е един от специалистите, които преди години бяха в екипа на реставрацията на Храм-паметника „Александър Невски“ в София, а после – и на Храм-паметника „Рождество Христово“ край Шипка.

Димитриус Пападакис рисува всеки ден

Продължава да пътува по своя си път. Какво друго да прави? Ако не правя, това, което обичам, което мога и което искам, ако един художник не го прави, ще запралича на онзи Шеф-готвач, издал голяма книга със сто рецепти, от които не е сготвил нищо, казва авторът на „На път“. В думите му няма никаква претенция. както и в изложбата като цяло. Изложбата, е „просто“ едно заредено от откритост и очакване за съприжививяне с публиката място, където Димитри очаква хората лично. Както се прави и на други места по света и у нас. Малко такива места останаха в Казанлък…Тази истина, изпълва с някаква носталгия и Димитри. Носталгия, жалост и неверие, че може да се върне позагасналата творческата атмосфера в авторската общност на града. Не само за художниците. За творците като цялост и креативна диалогична среда. Но това е друга тема по пътя. Сега:

Просто, идете и вижте. Споделете. Изкуството на Димитри. И неговото присъствие.