Разходи се човек из Казанлък преди Празниците на розата малко по центъра и все едно е яхнал Машината на времето. Или има дежавю. Години наред, близо две десетилетия гледката е една и съща: Садят се онези цветя, на които не знам името, но баба ми им казваше „Лозички“. Влиза един бял бус в пешеходната зона, стоварва два големи стелажа със саксиийки, идват колежките със светещите жилетки и утре вече имаме нови цветя по „Искра“. Тази година замириса пак на празник точно с тия разкрасителни действия. Нещо повече, тази година се стегна занемареното пространство зад Тракийката на Доко Доков край „Искра“ .Добре се стегна. Днес  на  площ  от  не повече от 50 на 60 метра,  накуп преброих 15 приведени гърбове.  Копачи, резачи, чистачи, метачки, обикновени общари…Скоро не бях виждала толкова работещи по улици и градинки навън, не само поради извънредното положение. Човек може да рече, че градът става град само пет дни преди празника всяка година.

Традицията не е от днес

За всеки чел в подробности вестник „Искра“, не е тайна, че т.нар. „Обекти“  или още- „придобивки“, по времето на соца са откривани точно по големите празници.С тая разлика, че тогава предпочитали да режат лентата навръх  Девети септември, Седми ноември или Първи май.  

В новото ни време пари за големи обекти, твърде не е имало. В това отношение, кметовете Сарафов, Гороломов и Дервишев, са определено ощетени от историята. По тяхно време общинският бюджет не минаваше 10 млн.лв. Сега е в пъти повече. Европейски пари нямаше. Имаше една „Красива България“,  но генерал Стефан Дервишев гледаше на нея като на нещо опорочено, един вид. Той казваше, нищо няма да построя, но зависим заради пари някому, няма да стана. И вярно, почти нищо не построи.  Остана от негово време, май само  Западен транспортен възел „Кремона“. Обаче още няма нужда от ремонт, цели 20 години./Бог да прости заместника му по строителстовото инж.Курдов!/.  

Самият цар-премиер Симеон Сакскобургготски дойде за откриването.

Беше пълно с народ. Народът, струпан  от двете страни на подлеза в тръпно очакване гледаше, отгде ще пристигне Негово Величество, когато над събраното мнозинство отекна от включения погрешно микрофон,  като на парад гласът на кмета Дервишев:“Г-жо Киликчиева/ тогава – секретар на Общината/, къде е масичката…? – Масичката е масичка за менчето със здравеца и водата за освещаване, още и  питката със сол или мед, не помня вече. Царят дойде. Лентата се сряза.

Празникът  на розата потече с царя и  народа обратно надолу към площад „Севтополис“  

Толкова много цивилна охрана  сред хората не съм виждала никога.

Да открива  нови придобивки, далеч по-голям късмет имаше кметът Стефан Дамянов. Той просто живееше за това.

Да дойде Празникът на розата и Денят на Общината на 12-и октомври, че да тръгне цялата свита от депутати, съветници, журналисти и фенове – пенсионери, подир кмета от обект на обект…! И как пък, изборите винаги през октомври и юни се случват…Точно по празниците.

Някъде към втората – третата година от първия му мандат, се измисли модата журналистите да се качват систематично  на стария общински зелен бус и така да обикалят, щото – обекти, много! Първата обиколка на колела бе по повод на нововъведението „печ матик“, което после напълни с повече чакъл,отколкото с асфалт, хиляди дупки и дупчици в Казанлък и околията.  Беше жежко лято. Сместа за печ-матика е гореща. Бусът няма климатик…Но и този проблем бе решен своевременно. Вече кмет втори мандат, Стефан Дамянов премина към нови мащаби на градския празник.

Най-дългото обикаляне се случи през 2008-ма. За него Общината бе наела 42-местен автобус. Кандилкахме се с него от тържествената сесия в Дома на културата до Колелото на Орешака.  Там, докато дотичаме до новото Кръгово,  лентата бе почти клъцната. После чух, че по френски възпитано,  кметът Готие попитал, какво точно открива… Защото и нему връчиха ножица.

От Колетото  – до  „БИЛЛА“. И там – ленти.  После –  към сегашния „Лидъл“, където тъкмо бе съборена Старата болница и Тошко Колев обещаваше да строи първият в Казанлък МОЛ.  Екскурзиантите от автобуса почнахме да се уморяваме…Но първите копки бяха ударени.

Копки имаше – МОЛ – не.

От там – отново на рейса: журналисти, съветници и селски кметове. За виповете имаше коли.  По пътя към бъдещето летище „Кълвача“ на баните в Овощник, току преди голямото кръгово, тогава – съвсем ново, ни изненада странна  гледка:

Огромна червена като по Коледа кордела беше опасала туите в центъра на кръговото, специално за празника. С две големи джувки.      

Тъкмо да слезем от автобуса и заплашително причерня. Но домакините от „Кълвача“ бяха взели всички мерки за осигуряване на приятното прекарване на събитието „Първа копка на летище „Кълвача“… Край спретнати масички за малък коктейл под шатрите, деликатно бяха сложени кошчета с поне пет вида чадъри против дъжд с марка „Кълвача“. Мъжки, дамски, сгъваеми, несгъваеми…Един колега още си го ползва. Моят го загубих. Помня, че занесохме подаръци и в редакцията. Обаче, тогава наистина заваля.

Първа копка имаше. Летище – не.

В историята обаче остават онези златни лопати,  които размахаха върху специално изкопан ров, посипан с розов цвят, седмината видни гости: Кмет Дамянов – шеф  Съвет Самарски – самият национален омбудсман Гиньо Ганев, собственикът  и дори горката Царица Роза 2008.  

Другите, с извинение, не ги помня. Но официално облечената  царица с коронка на главата и лопата в ръце, никога няма да забравя. Както и дълбоката прясна бразда, посипана с чист розов цвят…  

  

Половината от копките по това време отидоха на халост. Паднаха жертва  на войната Кмет – Съвет. Общинският съвет бойкотираше почти всички мащабни мечти на кмета. Което не попречи той да им върне „жестовете“ с цели 28 на брой асфалтирани улици, без да има черно на бяло тяхното инвестиционно разрешение.

Войната отдавна свърши

Сега всяка копка се следва от истински обект.  Лентите пак  се режат по празниците. Тази година, по обясними причини, нови обекти няма. Може и да има, не съм чула. Обаче никак не ми липсват. Атмосферата за обикновения гражданин, който не е нито омбудсман, нито депутат, нито кмет,  нито съветник, че и журналист /то такива почти не останаха…/, та – атмосферата за обикновения човек в обикновения му делник, си е същата. Пешеходните пътеки-стелажите с цветя и наведените приятелки от Чистотата по „Искра“ – срязаните клони и храсти.

Някаква част от казанлъшкия  предпразничен  пейзаж е това.  Традиция, един вид. Наложена с времето. Като коронясването, шествието, сергиите, навалицата.  И те не ми липсват. Рози в градините има много. Това ми е  празникът. Но продължавам да помня.    

Някои помним. Понякога мълчим. Но винаги си записваме.