Давид – Da vida.  „От живота“ – да видя Давид. Поне три различни, но само на пръв поглед препратки е скрил в първата си самостоятелна изложба младият художник и фотограф от Казанлък, Давид Кулев.

Давид е онова момче с фотоапарата и велосипеда, което в последните две-три години не пропуска нищо по пътя Художествената гимназия – Музеят на фотографията – Художествената галерия в Казанлък. Ученик с творчески пориви, младеж с амбиции, но и с вътрешна духовна мотивация. Вече студент. Давид е решил да каже своето „Довиждане!“ на Казанлък преди да излети към Ротердам, по свой личен начин. С изложба. Как по друг начин да се самоизрази един художник –фотограф?…

Да видиш Давид през неговото рисуване и светлопис, се оказва любопитно преживяване. По-различно, отколкото да го видиш на колело из града или като един от публиката на някоя изложба. Личната му провокация към реализацията на „Da vida“ е близката връзка с едно момиче от Португалия напоследък. Португалия е в Казанлък през група младежи, дошли тук по проект на СНЦ „Взаимопомощ“. С които Давид се сближава. Очаква ги и на своята изложба, не само да видят него и какво той прави. А, да общуват, да съпреживяват заедно.  

Иначе, да нареди своя изложба, той мисли отдавна. Поне, през последните две години, откакто се занимава по-активно и с фотография.

Фотографията!

Един стар домашен фотоапарат отключва у Давид интереса към светлописта. Още в детството. Canon AE -1 е началото. /Фотоапаратът на мама…/. Сега Давид е горд притежател на малка колекция фотоапарати. Любителство? – вече не. Скоро фотографията ще стане неговата професионална сфера. В университета в Ротердам, той ще учи точно това – фотография. Изборът не идва веднага, но е затова пък, съвсем осъзнат. Класическото изкуство е неговата опорна точка, но от нея, творческите пътеки за всеки, могат да бъдат разни,  без да се бяга от класическото по същество.

Давид се радва, че да подаде своето портфолио за университета в Ротердам, го насърчил известният в България фотограф – художник, Александър Иванов. Преди той да каже:“Може!“, младият човек не вярвал в себе си докрай.

Четката е друга история …

Рисува, откакто мама и тате му подаряват първия статив. И до сега си рисува на него. Рисува дори „видения“. Преди три години се убеждава, че всичко, което „идва“ на статива му, никак не е случайно. Вярва все повече в интуицията. Доверява и се. „Щом ми се рисува, значи се чувствам много добре!“. Рисувал е дори своите „кошмари“.  След идването си върху платното, те вече не са такива. Макар, платното да изглежда, определено мрачно.

С подобни разсъждения и с усещанията за света на воден знак, в търсене на дълбока мотивация за пресъздаването на света по свой собствен начин, Давид е решен да търси и намери себе си като артист със собствен почерк. Знае, че това още не е случено, но е сигурен, че някога ще стане. До тогава, трупа още знания – и за света около, и за света – във, и за света отвъд себе си. Трупа знания и за фотографията, за фотографските процеси. В началото в Музея на фотографията му помага директорът Стефан Папукчиев. С такъв подход, да не спира да се учи, юДавид върви и към първата си изложба. В нея са включени и художествени работи – живопис, и фотография. За откриването синтетичното възприятие ще се допълва с музика от приятели и поезия от приятели.

Изложбата на Давид посреща на открито

Откриването в Музея на фотографията в Казанлък, Давид и екипът на музея, замислят на открито на 3-и август, понеделник. Една от идеите на автора, е да приобщи чрез изложбата, младите хора на Казанлък в процеса на търсенето на дълбока лична мотивация за творческо създаване.  Но адресът на изложбата не са само младите.

На Давид му се иска, „Da vida“ да се види от широка публика

И вероятно, ще е така, защото това място, Музеят на фотографията, наистина има своя немалка публика. С изложбата, Давид си има и свои вътрешни цели – хармонизацията на духовно ниво. Дори кратък разговор с него замисля. Той е едновременно и тук, и някъде – там. Една вглъбеност от него идва. Разбирам, че е изкушен от елитаризма. Чете „автори и книги, които почти никой край мен не чете“… Като Кафка, например. Нещо повече – Давид избира имена за своите работи, директно от книгите. Понякога ги и дублира. Като „Сърца за изтръгване“. Така е още с първите му участия в общи изложби. Вече два пъти е част от Казанлъшкия фотографски салон. През миналата година, заедно с друг млад художник – Кирил Кацаров, участват и във фотопленера  „В Долината на розите“.

Кирил и Давид заминават заедно и за Ротердам

Няма как това, да не го радва. Двама съгимназисти от Казанлък – ще преоткриват един до друг и всеки по своему, голямата шир на европейското изкуство. Но е друго, да имаш някой отдавна познат до себе си, там – надалеч. Което не значи, че двамата имат някакви страхове. Напротив – имат мечти. И вяра, че ще успеят.

Родителите на Давид са млади хора около 40-те.

Те се радват, че синът им тръгва към мечтите си без страхове. Заедно вярват, че светът трябва да бъде преоткрит наново! Гордеят се, че Давид сам и на „собствена глава“ ще гради живота си далеч от дома. Подкрепят го. Семейството има и две по-малки момичета. Баткото си е, определено, пример за тях.   

Готов е да учи, да научи много. Още като ученик започва да търси книги за фотография, не само да снима като практика. Част от наученото ще се види в първата му изложба. В нея има и малък експеримент – работи, за които ползва принципа на цианотипията. Мисли, че това се прави за пръв път в Музея на фотографията. Подготвил е и малки подаръци за своята публика –  изображения, получени с техниката на цианотипията.            

С две думи, Давид е благодарен, че неговият път, е пътят на артиста. Благодарен е, че е точно това. Макар Казанлък и предимно, младите му хора, да познават Давид и в други негови въплъщения. Той беше част и от Младежкия общински съвет. Негов заместник – председател, който отговаря за културата. С младежите от Съвета осъществяват проекта „Графити фестивал“ в Казанлък край площадката за скейтборд и катерене до Младежкия дом. Сега не крие, че е щастлив, когато иде там, радва се, че младите хора се радват на графитите, за които той има личен принос.

Един друг негов проект, остава неосъществен. Малко преди кризата с коронавируса, Давид има идея да направи пано по работи на Иван Милев на фасада на голяма сграда в Казанлък. Не стават нещата. Но идеята да намери форма да представи на казанлъчани и техните гости, художника Иван Милев, си остава. „Ще стане някога…“, казва Давид.

За него до момента, най-ценният урок е, че за всяка нещо има отделено различно време. Казано по-просто: „Всяко нещо – с времето си.“

Диана Рамналиева