Два месеца след „Страшното“ в изолация, коронавирусът настъпва пак. И морето, и басейна, крият някакъв риск, но пътеките из Балкана – никакъв. Пътеки, е неточно казано. В района над Казанлък се вият широки и дълги цели пътища. Съвсем истински. Римски. По стария Верейски друм.

Енинският проход пази два пътя към Верейския друм  

Още от стари времена от близкото на Казанлък село Енина, почвали два важни проходни пътя към Верейския друм по билото на Балкана, който свързва Северна България с маршрута към Стара Загора – Верея. Местните хора ги ползват две хилядолетия. По-старите от тях още спрягат легенди за срещнати и победени мечки, изядени от стръвници коне, кладенчета със златни пари, замръзнали жени и мъже, трите мандри, ваклите овци, биволското мляко, бялото сирене и Балканския кашкавал…

Балканът над Енина е пълен с живот допреди 30-40 години

Стопани изкарват добитъка към тучните поляни в ранното лято, живеят с него или го наглеждат редовно. Залесители и „горски“ потеглят по черния път всяка сутрин нагоре към Бедеците и Атово падало да маркират дървета за сеч или да садят нови. До края на 80-те това е ежедневие. Близките хижи и  палатките под сенките на река Камещица са пълни цяло лято с туристи и  берачи на ягоди и малини. Преди стотина години е още по-живо. До към 1950-та все още има енинци, които яхват коня или магарето, слагат пищова в пояса и ножът на кръста, товарят дисагите и поемат към габровските села Ябълка, Плачковци и градът Трявна. Затова още тук се говори и за Тревненски проход.      

От Енина тръгват Източен и Западен  проходен път

Делителната линия на двата пътя е Старата река, наричана още Енинска.Двата пътя я зобикалят, защото е изцяло непроходима в дъното на защитеното със закон Енинско ждрело.

Пътищата над Енина ползвали още траките.

Но истински изградени в калдъръм по майсторски начин пътища, направили римляните. Все пак, днешна България била част от Римската империя в тези времена.  Римските пътища се ползват и днес. Младите хора, обаче, не знаят, че стъпват по латински дири. Античните пътища тук са едно от четирите разклонения на Верейският друм, Големият друм, или просто Друмът, както още го наричат хората тук. След слизането си от високото, той върви към Стара Загора, заобикаляйки  северната част на Тюлбето, където сега е стрелкови полигон. Това е и причината, пътят да потъне в забрава, заради забраните. Това е и причината, това най-пряко трасе от днешния Шипченски проход, да не се очертае в асфалтово Околовръстно на Казанлък, каквато идея имаше и съвсем наскоро при приемане на Плана на обходния път към Шипка.

Пътят към Катуните – Бузлуджа

Пътят към Бузлуджа хората ползват активно до преди няколко десетилетия, когато хиляди се качват пеша или на магарета и коне да почетат гибелта на Хаджи Димитър всяко лято. Асфалтът към върха се прави далеч по-късно, когато се вдига „Чинията“ на Бузлуджа.Сега пътят е маркиран като туристическо трасе. Той има отбивки към Трявна и Крън.

Енинският път от изток : по стъпките на траките

Той качва маршрут по западния вододел на Енинската река, към високите върхове по гребена – Атово падало, Сечемекът, Караджоолу кула, Малък Бедек и Голям Бедек. От селото се хваща през Аврамова чешма над западната вилна зона на Енина и това е трасето на стария римски път, който днес върви покрай голямо имение на местен бизнесмен. В подножието имало голям  голям манастир, където енинци до преди застрояването по Саднята,  ходят по традиция на курбан, от което събитие старите албуми пазят автентични снимки. Тук  са следите на поклоническите пътеки към някогашния манастир „Света Троица“. 70-80-годишните помнят трите забити камъка, белязали святото  още от тракийско време място, наречено Обрещин камък.  Изследователите имат данни, че мястото е свято още за траките. То се свързва с легендата им за сърната или белогушият елен,  слизал  всяка година наоколо, да се принесе в жертва на хората.

Петеката е известна още като Светимаринов път, вероятно заради широко разпространеният култ към тази светица в почти всички селища, намиращи се в южното подножие на Стара планина.  

Кръстът

Това е мястото, където двете пътеки от Аврамова чешма и „Бърдо“ зад училището, се срещат, за да поемат нагоре по стария римски път. Дали, заради кръстопътното положение, дали според преданието за вдигнат тук високо каменен кръст, това място е знаково за местните. Под него в селото лежи Старата църква, където е открит най-старият в България писмен паметник от 11 век, Енинският апостол. Наречена е така, защото през Енина минали към Верейският друм, мощите на Света Петка, носени към Старата столица. Обрещин камък, мястото на Кръстът и самият античен път, говорят за вероятно, още за тракийско местно светилище по тези места, които по права линия на юг кореспондират точно с Мегалита над Бузовград.

Към Катунския рид

Катуните, големите камъни над Енина са свято място за хората тук. То е не просто, красиво, то било техният прозорец към света. Към столицата Търново, към всичко на север. От Горската колиба нагоре, на практика се върви по стария римски път към Катуните, Бузлуджа  и Габровско. На много места градежът на пътя е запазен, личат отсечени скали, за да се преминава от керваните. Така е и след мястото на Кайзеровият заслон.

Другаде, пътят е изровен. Много по-изровен сега, отколкото преди 30 години. Следи от мотори и АТВ-та дълбаят трасето, правят дълбоки дири в самия път, изместват камъните и на практика, рушат нещо, ползвано две хилядолетия. Моторите се качват чак до новия заслон  в подножието на Катуните, малко преди Разклонът, където се отбива пътя за Бузлуджа, въпреки изричната законова забрана за такова движение в природни горски територии. След Разклонът под Катуните, пътят завива наляво, после се губи в горите и отново се появява по билото на планината, където сега са вдигнати мощните перки на нова електроцентрала. Преди това минава покрай Мандрата, от която още личат постройки, знак за времето до национализацията в 1947 г. и последвалата реформа с идването на кооперираната форма на земеделие и животновъдство в ТКЗС. Но и по времето на ТКЗС-то, хората от Енина гледат стада в Балкана.Заради тучните пасища. Традицията отмира в края на 90-те години на 20-и век.

Под  Хашката мандра  двата рида и пътищата по тях се събират и продължават заедно по Крачола към Катунски рид. При седловината идващите по рида Крачола две южни разклонения на Верейския друм се събират със Светимариновия път /третото разклонение/ и поемат на север като едно общо трасе.  Твърде е възможно, мястото да е наречено Крачола, заради влизаването на двете южни разклонения на пътя надолу към Долината.

Катуните – Кантони?

Ако питаш енинци, името на Катуните идва от циганските катунари. Ако вярваме на Константин Иречек, обаче, думата „катун“ е побългарената дума „кантон“, останала у нас от времето на римсикте пътища и техните спирки. Иречек проучил, че временните плетени колиби в Балкана, наричани „клети“,взети по няколко заедно като мини-пастирско селище, пастирите наричали с латинското    cantone. Старият римски  термин кантон още се използва  в цяла Европа. Доказателство за тази теория, Иречек вижда в сходните наименования на много места у нас – Катунище, Катунци и прочие. Може би Катунският рид, е бил място за спирка по голямото трасе на Верейския друм.По точно, към неговото четвърто южно разклонение по Западния проход на Енина.

По стъпките на римляните

Който иска да усети духът на историята тук, няма да се разочарова. Още в ниското, след Кръстът вървището се събира  с  една, много по – широка и странно подпряна с камъни от по-ниската си страна пътека. Това точно е  старото трасе на Верейския друм,  идващо откъм а Обрещин камък. Пътят е същият като другото разклонение на римското трасе през Мъглиж – по Дъбовския проход.

Туристът ходи по римския път, вероятно, без да знае това, по трасето със завой на североизток, после през Разклонът под Катуните  чак до седловината Царят на главното било на планината. Римляните очевидно са шетали тук като у дома си. Целият Енински Балкан е опасан от техните пътища. От Разклонът надясно също има път. Туристическата маркировка го бележи със зелено  на изток, към долината на красивата, но труднодостъпна р.Камещица. Интересен факт е един друг маршрут от тук, дублиращ Верейския друм на запад.

Загорската пътека

Загорска е пътеката не защото отива към Загоре, загорска е, защото е зад, отвъд гората.По нея идвали хора от зад гората, загорци от Северна България. Тя също отива към сегашната хижа „Младост“ на запад,  но заобикаля вр. Атово падало надясно от изток. Римският път е наляво от Разклона, маркиран в бяло-синьо.   

Към равното на билото

След Разклонът към Бузлуджа и Мандрата, Верейският друм „бяга“ от Катунския  рид. Той слиза на запад от върховете, влиза в стара букова гора и върви почти водоравно нагоре. Следи от минали живот и смърт, има и тук. Вижда се паметна плоча на загинала от студ жена от Енина с фамилия Курдова – Курдовият паметник.  После пътят става широк, пресича в ниското при изворите на Търпановите кладенчета, запомнили името на човек от Енина, който ги разкопал и пътят отново приближава, вече по-равно към Катунския рид.  Човешки следи тук има навсякъде в имената на местностите – върхове, поляни, скали, реки и извори.  Вековни следи.Виждат се Скордевите скали, напомнящи стария казанлъшки род, после Белите камъни.

Белите камъни били спирка за римските кервани

Така се приема от историографията. Това е място на два часа и половина пеша за опитен турист и малко повече, за начинаещ по трасето от Енина към Бузлуджа. Като че ли местността е изкуствено заравнена от римсикте сторители, за може да се разшири тясното било на рида при разминаването на керваните по Верейския друм. Наблизо тук е Високата могила. Но тя е висока само 1 341 метра. После пътят се раздвоява – по римското трасе и по нов черен път от изток.Римското трасе сече Високата могила.И отново се събира с новия път при Хашките равнини. Хашките, идва от Хасът, турското име на Крън, който остава по права линия долу в долината.

Хашките равнини, също не са природно нещо?

Според някои източници, те също са резултат от действията на римляните за създаване на удобство за пътуването по Верейския друм. И сега там си остава чудно място за почивка на туристите.  

Някъде тук от  западният ръб на Катунски рид,вече  се откриват гледки вече в обратна посока към  долината на р. Речица и отсрещния  рид Тричковица. По този по-къс хребет се вижда още едно от разклоненията на Верейския друм, което носи наименованиета Прекият път и Зедката.  Пътят вече е преодолял Големия пряслап и  ниското на Коприварника, мистична полянка на горния край на големия дол, наречен от народа уместно Котлярната. В гъстите коприви на поляната времето отдавна е заличило трасето на Верейския друм, върви се по тясна туристическа пътечка. Но умението на римляните да намерят просека точно тук, в наглед непроходимото място, говори много за техните знания като строители. Преди да се мине по трасето, изглежда невъзможен проходът между  Големия Катун, който остава на изток и дълбокото на Котлярната, преди да се поеме през Мандрата за Бузлуджа.  

Старият римски път туристът изоставя след Мандрата

Тук , край ветрените нови „перки“ за добив на електричество, усещането на древност и история, определено изчезва. Гледката е твърде урбанистична, за да се абстрахираш от нея. Но истината е, че около връх Атово падало, накъдето върви  ентусиастът, се носят още много други разкази от римско време. И те направо „крещят“, закодирани в името, по научному – в топонимията наоколо. Върхът е гол, обрасъл в треви.Прекрасна гледка бележи кръстопътното му положение: Катуните – Розовата долина – изворите на р.Янтра на север към дола Сапатьовец – билото на североизток със Сечемека, Караджова кула и двата Бедека, по чиито голи склонове се точи отново Верейският друм.   

Атово падало – място за смяна на конете

Възрастните помнят, че техните родители нямали коне, имали „атове“. Върхът с това име е точно на Верейският друм. „Ат“ значи кон, „падало“ – място за нощувка, смяна на конете.Няма как народът векове наред да пази това име, без това да значи едно –дълго време наоколо е било оживено място за смяна на впряга по стария римски път към Верея. Иманярите дълги години търсят тук следи от пътна станция.И вероятно – съкровища, останали от античните хора тук. Географски мястото е точно на половината път между Казанлък и Трявна. Всъщност,  Казанлък в Античността го е нямало на картата. Местното население е в полите на Стара планина и Средна гора, към днешните Енина, Мъглиж, Крън, Бузовград и Горно Черковище.

Та, следи от пътна станция до момента никой наоколо не е открил. Въпреки разказите на стари енинци за предания, свързани с истории за търговия над селото по върховете край Римския път. Наблизо обаче е месност със странното име Кашанът. На запад от Атово падало е удобната за почивка седловина Царят, където сега се кръстосват нови и стари пътища към съседните върхове на изток и на запад. Тук трите южни разклонения на Верейския друм, идващи от Катунския рид, се събират с четвъртата южна пътека на запад от местността Градовете. От тук събрани в едно четирите трасета на Верейския друм вървят на изток като един път

По билото  на изток  към  превала върховете, наречени  от народа  Бедеци  – Малък и Голям Бедек.  При Царя се събират още два по-нови пътя.

Кашана: Конска урина или италианска Къща?  

Кашана е връзка с турската дума за иначе, грозния изказ на конска пикня. Места с такива имена в България има доста. Очевидно, поради събирането на много коне на едно място.Тия места са обикновено поляни най-горе по стръмни планински склонове, където керваните спирали за почивка и оставяли след себе си човешки и животински следи, казват историците.Кашани има и в Златишкия проход, и край Русокастро – Айтос, и в Мъглижкия проход . Най-любопитно от връзките с името, обаче е обстоятелството, че и в Италия има подобни топоними. Това дава повод на някои изследователи, да свързват думата с популярната Каза, италианската дума за къща…Ако това е верният извод, то край тукашната Кашана, може да се мисли за постойки, за къща, където би могла да бъде терсената пътна станция край Атово падало…Знае се, че римските пътни станции били сериозно пазени, укрепени, снабдявани и осигурени с определен брой войници и дори – крепостни стени. Места и за почивка, и за пребиваване на войскови части за охрана на пътя. Такава е установена по-нататък по пътя на Верейския друм, над Долно Изворово в месността Кантар чаир.  Търсачите на преживявания с дъх на история, от Енина в ниското, до билото пред Бузлуджа на вр.Атово падало имат нужда от около пет часа, да преминат пеша двехилядната история на този античен път. Да оставят стъпките си по камъка, положен по дирите на тракийско трасе, от  строителите на Римската империя. Друм, опазен и ползван от  средновековните българи, възстановен от Османската империя по силата на  споразумение с Руската империя, при победа в една от Кримсикте войни. Русите задължили турците да поддържат пътищата през Балкана в добро състояние. Вероятно, за да ги ползват при планирано връщането тук в поредната война. Както, всъщност е и станало по време на Освободителната война 1877-1878 година.

Диана Рамналиева

Забележка: Текстът търси историческите препратки, без да има за за цел да следва точно точките на туристически маршрут.

За нуждите на туристите, следва да се ползва професионално изготвеният маршрут: 30.1. с. Енина-местност Катуните-седловина Царят-вр. Атово падало – качване. Денивелация – 1000 м., време на движение – 4.00-4.30 часа, разстояние – 11.4 км.  Маркировка: от с. Енина до м. Кръстът-бяло-синьо-бяло, от м. Кръстът до м. Разклонът-бяло-зелено-бяло, от м. Разклонът до почивна станция Еделвайс-бяло-синьо-бяло, от почивна станция Еделвайс до седл. Царят-бяло-зелено-бяло, от седл. Царят до седл. Мандрата-бяло-червено-бяло и ЗКМ, от седл. Мандрата до вр. Атово падало – немаркиран.От Царят към вр. Атово падало се продължава по главното било