Текст на Гергана АТАНАСОВА

Ако празниците бяха презимена, щях да си избера точно този – празникът на азбуката и езика. И като дете с къса пола и къса памет, бих си казвала името от сутрин  до вечер – да знаят и да чуват кой е баща ми. Понеже езикът е бащинството, чрез  което се родеем всички – деца на неговите трийсет букви. Изтървеш ли се от ръката му, ставаш по-немил и от сирак. Ставаш чужденец. Неразбираем и непреводим. Не оставяш следа – нито върху хартията, нито в слуха. И тъй като написано не остава, не оставаш и ти. Изтървеш ли се от ръката му, ставаш ничий.

Помня първите си уроци по четене. Мама пишеше срички и ме държеше в ръце, на колене, докато сричах. Пусна ме, когато се научих да чета. Помня и първото писане – хващаше ръката ми в своята като в черупка, от която предстои да се излюпи почерк. Пусна  ме, когато се научих да пиша сама. Първото ходене до библиотеката – отидох с дядо. Държеше ме за ръка по пътя. Пусна ме, щом се научих да стигам сама.  Седях като пиле до рамото на сестра ми, докато чете славейковата Гергана. Пусна ме, когато се научих сама да избирам книгите. Държаха ме за ръка грижовно. И после ме дадоха на езика. На неговото дълговечно и топло бащинство, пазещо живо родството ми с хората, на които казвам „Обичам те!“.

Имахме  дълго, много дълго време тази година, за да дочакаме деня на буквите.  Би стигнало  да напишем няколко нови азбуки. А после  да свързваме букви, да се свързваме, да казваме и да знаем какво казваме. Сега  денят на буквите пристига повече от всякога в тишина. Писмеността по природа е умозрение и самотуване. Уединение е. Обаче, днешният човек,  прогонен от обичайните си навици, заменя думата  „уединение“ с „изолация“, и съвсем не усеща как подмяната на езика се превръща в подмяна на битието.

Изключителен е нашият празник на буквите! Ден, в който да се сетим, че всред многото светци-покровители, всред всичките ангели на живота и смъртта, си имаме и бащи-покровители на буквите и речта ни – философи и черноризци, да бдят над нас, над казаното и записаното. И е хубаво, че сме получили наследство, което от ден на ден е все по-равно разпределено. Равен брой са писмените знаци за всеки от нас и равно  ни принадлежат думите и книгите. Сигурна съм, че в езика, както в обичта,  е възможно да се трупа богатство от раздаденото. Защото словесността е лъчение – осветява нашите братства и сестринства по език, а в нишките на светлината й, с крехки умове и крехки тела, младенци играят със своите първи букви.

Иска ми се да се грижим малко повече за териториите на този празник. 24 май трае точно колкото всеки друг ден от календара. Тревожи ме, че часовете и минутите му са винаги преброени. Но повече се тревожа от факта, че и хората му сякаш са преброени. Не казвам, че книжовният човек изчезва. Но му е трудно да бъде победител, понеже всяка лексика на войната трупа загуби.  На тези, които управляват света ни искам да кажа, че ще останат върху светлите страници на хрониката, ако не се опитват да управляват езика. Неглижираните култура и книжовност могат да се окажат тяхната единствена слава, което е исторически тъжно и непоправимо. В териториите на 24 май, в неговите словесни граници, все още има място за много поколения, за много памет и за много сегашно преуспяване. Образоваността днес струва много по-малко отколкото ще ни струва необразоваността утре. Да управляваме държавата на духа си и да я населяваме ежедневно с разумни поданици е главният начин да осмислим и опазим границите на материалната си държава. Денят на нашата азбука  трябва да е ден на слънцестоене, когато паметта става равна на ежедневието, но от него насетне започва да нараства с по една буква. И така, докато запълним календарите на историята си.

Честити бъдете всички поданици на буквите, които  останахте далеч от класните стаи, но сте ученици и учители по дух, и Вашето уединение Ви събира! Които пишете книги и  градите стъпала! Честити  и Вие, които потънали в своите професионални и житейски роли, забравяте, че работите, мислите и въздишате все на този език, все с тези храбри и незлопаметни 30 букви! Езикът ни – предвечен като  яворовите води, шумящ в белоцветните дебелянови вишни, с един-единствен бог по Фотев, език, гъмжащ от врабча перушина и радичкови верблюди. Език, чрез който  11 века сме!

Започнах с това, че той  е бащинство, дошло чрез грижата,  направила ни  словесни и грамотни. Затова е ден да целунем ръка – на нашите букви, на техните прозорливи бащи и работливи ученици, на онези, които пазят духа ни от сирачество!

Преди дни чух синът ми да казва: „България има славно минало, но искам да се гордея с нещо, което се случва сега!“. Затова написах този текст – за да знае всеки млад ум, че историята няма бъдеще – тя остава след нас, но езикът ни съпровожда и може да стане съвременник на мечтите!